Но през този ден Спот мирно стоеше в коритото и ми позволи да го изкъпя без изобщо да помръдне. Изпитах неприятно чувство. Стори ми се, че… мия парче месо. След като го изкъпах, подсуших козината му със стар пешкир. Видях белезите от бодливата тел — там козината беше опадала и плътта изглеждаше някак си вдлъбната — сякаш раните бяха зараснали преди най-малко пет години. Разбираш нали?
Луис кимна; бе виждал подобни рани, които сякаш не се запълваха напълно. Внезапно си спомни за времето, когато помагаше на чичото — собственик на погребално бюро и думите му: „Пръстта никога не стига за запълване на гробове“.
— Изведнъж погледнах към главата му и изтръпнах.Забелязах още една вдлъбнатина, точно зад ухото, обградена от наскоро израснала побеляла козина.
— Белегът от куршума на баща ти — промълви Луис.
Джъд кимна и отвърна:
— Точно така.
— Знаеш ли, Джъд, изстрелът от упор в главата не винаги е най-сигурното средство за умъртвяване на човек или на животно. Лудниците са пълни с кандидат-самоубийци, които са в кома, а други остават цели и невредими само защото не са знаели, че куршумът може да проникне в черепа, да рикошира и да излезе от другата му страна, без изобщо да засегне мозъка. Виждал съм случай, когато някакъв тип, застрелял се в дясното ухо, умрял поради разкъсване на вратната вена от куршума, конто се забил в нея, след като излязъл от черепа. Траекторията, описана от него, наподобяваше път на карта. Старецът усмихнато кимна.
— Сещам се, че четох нещо подобно в един от вестниците, за които Норма е абонирана — в „Стар“ или в „Инкуайърър“. Но щом баща ми твърдеше, че Спот е мъртъв, значи наистина беше сигурен, че си е свършил работата.
— Сигурно имаш право — отговори Луис.
— Котаракът на дъщеря ти беше ли мъртъв?
— Така ми се стори.
— Трябва да си сигурен — нали си лекар.
— Говориш така, сякаш съм Господ. Медицината не е всемогъща, Джъд. Освен това, беше тъмно и…
— Разбира се, че беше тъмно, но главата на котарака се въртеше, сякаш бе монтирана върху сачми, освен това, помниш, че беше замръзнал — когато го дръпна, се чу звук, подобен на разкъсване на прозрачна лепенка върху плик. Ако беше жив котаракът нямаше да замръзне — живите същества затоплят мястото, където лежат.
Часовникът в гостната удари десет и половина.
— Как реагира баща ти, когато се прибра вкъщи и видя Спот? — любопитно попита Луис.
— Преструвах се, че играя на топчета на пътя, но всъщност с нетърпение очаквах завръщането му. Чувствах се гузен, както винаги, когато направех някоя беля и знаех, че ще ме напляскат. Към осем часа баща ми отвори градинската врата — беше облечен с гащеризон и носеше плъстен каскет — навярно си виждал подобни каскети, Луис?
Луис кимна и прикри прозявката си с ръка.
— Да, стана късно, време е да привършвам — каза Джъд.
— О, не е толкова късно — запротестира Луис. — Причината е в няколкото бири над обичайната ми дажба. Продължавай, Джъд и не бързай — искам да чуя края на историята.
— Баща ми носеше стара кутия, в която поставяше обяда си — продължи старецът. — Когато влезе в градината, размахваше празната кутия и си подсвиркваше. Започваше да се стъмва, но той ме забеляза и както обикновено извика: „Здравей, Джъдкинс“, сетне попита: „Къде е май…“ — но изведнъж сякаш си глътна езика, защото видя Спот. Кучето изскочи от мрака, но не заподскача върху баща ми, както правеше преди, а се приближи бавно, като въртеше опашка. Татко изпусна кутията за храна и отстъпи назад. Все си мисля, че щеше да се обърне и да побегне, ако гърбът му не опираше в оградата. Ето защо остана прикован на място, докато се взираше в кучето. А когато Спот наистина се хвърли към него, баща ми хвана предните му лапи и ги задържа, все едно че бяха ръцете на дама, с която се готви да танцува. Дълго се взира в кучето, сетне ме погледна и каза: „Трябва да го изкъпеш, Джъд. Смърди на гроба, в който си го погребал“. Сетне влезе вкъщи.
— А ти какво направи? — запита Луис.
— Изкъпах го още веднъж. Спот седеше кротко в коритото, както и първия път. Когато се прибрах, майка ми си беше легнала, въпреки че още нямаше девет. Баща ми се обърна към мен и каза: „Налага се да поговорим, Джъдкинс“. Настаних се срещу него и за първи път той се обърна към мене като към възрастен; помня, че из въздуха се носеше уханието на орлов нокът от отсрещната къща — където сега живеете вие — и на дивите рози от нашата градина.