Къде ли е Чърч? Нали го бе оставил в гаража?
Без да иска се отклони от пътя си и се блъсна в стената. В дланта му се заби треска и той извика „По дяволите!“ в мрака. Внезапно осъзна, че думите му са прозвучали повече изплашено, отколкото гневно. Стори му се, че гаражът се е обърнал наопаки, сякаш по чудо се е завъртял около оста си. Не ставаше дума само за светлинния бутон — в момента Луис не можеше да открие нищо, включително вратата към кухнята.
Отново бавно тръгна напред; мястото, където треската се бе забила в дланта му, го щипеше. „Ето как се чувстват слепците“ — помисли си той и внезапно си спомни за концерт на Стиви Уондър, който двамата с Рейчъл бяха посетили преди… може би преди шест години. Струваше му се невъзможно оттогава да е изминало толкова дълго време… но да, Рейчъл бе бременна с Ели! Двама асистенти бяха завели Уондър до синтезатора му, като внимаваха да не се препъне в многобройните кабели върху сцената. По-късно, когато певецът бе станал да танцува с една от хористките, тя го бе хванала за ръка и внимателно го бе превела до празното място на дансинга. Луис си спомняше учудването си от подвижността на слепия певец. Той танцуваше добре, но все пак имаше нужда от сигурна ръка, която да го заведе на специално освободеното за него място.
„Май, че и аз в момента се нуждая от сигурна ръка, за да ме заведе до вратата на кухнята.“ — каза си Луис и изведнъж потръпна.
Ако сега от мрака изскочи ръка и го подкрепи, навярно ще изкрещи и не ще може да спре.
Застана неподвижно, сърцето му биеше лудо. „Хайде, престани с тези глупости — подкани се той. Веднага престани!“
Но къде е шибаният котарак?
В този миг наистина се блъсна в нещо — оказа се, че е задната част на Шевролета му. От болка цялото му тяло се вцепени, очите му се насълзиха. Наведе се и разтърка удареното място, застанал на един крак като жерав. Сега поне знаеше къде се намира и топографията на гаража отново му бе ясна. Освен това, очите му започваха да свикват с тъмнината и предметите се очертаваха пред погледа му с пурпурна окраска, характерна за нощното зрение. Спомни си, че е оставил котарака в къщата, защото се гнусеше да го докосне и да го изнесе навън, освен това…
В този миг горещото, космато тяло на Чърч се отърка в глезена му и Луис се почувства така, сякаш върху крака му плиснаха вряла вода; опашката на гнусното животно обгърна прасеца му като опашка на боа. Луис широко отвори уста и изкрещя така, че разтърси стените на гаража.
28
— Татко! — извика Ели и се втурна към него по коридора, като разблъскваше пристигащите пътници подобно на полузащитник, който, сграбчил топката, преминава линията на противника. Повечето пътници усмихнато отстъпваха встрани. Въпреки лекото си смущение от шумните възгласи на дъщеря си, Луис усети как на лицето му цъфва широка, глуповата усмивка.
Рейчъл носеше Гейдж в прегръдките си. Когато сестра му извика, момченцето забеляза Луис и ентусиазирано изкрещя: „Татии!“, след което се опита да се изскубне от ръцете на майка си. Рейчъл се усмихна („Изглежда уморена“ — помисли си Луис) и пусна малкия на земята. Гейдж затича след сестра си, набитите му крачета забързано тупкаха по коридора, гласът му ехтеше: „Татии! Татии!“
Луис успя да забележи, че синът му е облечен в гащеризонче, което не беше виждал — явно подарък от дядото. В този момент Ели връхлетя върху му и се закатери по него като по дърво.
— Здравей, татко! — извика тя и го млясна по бузата толкова шумно, че ухото му бучеше през следващите петнайсет минути.
— Здравей, скъпа — отвърна той и вдигна Гейдж. Притисна децата до себе си и възкликна: — Колко се радвам, че отново сте при мен!
Рейчъл се приближи, преметнала през едното си рамо пътнически сак и дамската си чанта, а през другото — сакчето с пелените на Гейдж, върху което пишеше: „СКОРО ЩЕ ПОРАСНА“ (безсъмнено надписът целеше по-скоро да окуражи нещастните родители, отколкото пеленачето). Рейчъл приличаше на професионална фотографка, след завършване на особено труден репортаж.
Луис провря глава между децата и я целуна по устните.
— Здравей!
— Здрасти, докторе! — усмихнато отвърна тя.
— Изглеждаш уморена до смърт.
— Наистина съм пребита. Стигнахме до Бостън без проблеми. Успяхме да се прекачим на самолета без засечка. Излетяхме без проблеми. Но когато самолетът закръжи над града, Гейдж поглежда през люка, сякаш да се наслади на гледката, казва „Хубаво! Хубаво!“ и започва да повръща.
— Господи! — изстена Луис.
— Преоблякох го в тоалетната — обясни Рейчъл. — Не мисля, че е вирус — навярно го е хванала морска болест.