След като се нахрани, Ели отиде до вратата на гаража и повика Чърч. Луис, който миеше чиниите, докато Рейчъл разопаковаше багажа, се надяваше, че котаракът няма да дойде, но остана разочарован. Животното веднага се появи и се приближи към дъщеря му със странната си, залитаща походка, сякаш в очакване да го повикат се бе спотайвало в мрака. „Точно така — спотайваше се“ — каза си Луис.
— Здравей, Чърч! — извика Ели, вдигна котарака и го прегърна. Луис я наблюдаваше изпод вежди и ръцете му, които претърсваха дъното на умивалника за някой забравен прибор, замряха. Забеляза, че щастливото изражение върху лицето на дъщеря му постепенно прерасна в объркване. Котаракът кротко лежеше в прегръдките й, със свити назад уши и очи, приковани в лицето на момиченцето.
След дълга пауза — която се стори безкрайна на Луис — Ели пусна Чърч на земята. Той закуцука към хола, без да се обърне назад. „Убиец на беззащитни мишки! — внезапно си помисли Луис. — Господи, какво направихме онази нощ?“
Опита се да си припомни подробности от опасното приключение в компанията на Джъд, но му се струваше, че всичко се е случило много отдавна и е избледняло в паметта му, както кървавата смърт на Виктор Пасков на пода на амбулаторията. Спомняше си единствено силния вятър и снега, който проблясваше върху ливадата зад дома му.
— Татко? — обади се Ели с унил глас.
— Какво има, скъпа?
— Чърч мирише особено.
— Така ли? — небрежно запита Луис.
— Да — смутено отвърна Ели. — Мирише отвратително. Преди не смърдеше така! Мирише на… на наакано!
— Може би се е овъргалял в боклука, скъпа — каза Луис. — Откъдето и да идва миризмата, скоро ще изчезне.
— Силно се надявам — произнесе дъщеря му с тон на префърцунена дама и излезе от кухнята.
Луис откри последната вилица, изплакна я и дръпна запушалката на умивалника. Докато сапунената вода изтичаше с бълбукане, той продължи да се взира в мрака.
Когато шумът от водата престана, дочу зловещия вой на северния вятър, който предвещаваше настъпването на истинската зима; изведнъж усети страх, глупав, неоправдан страх, който понякога изпитваш, когато облак внезапно затъмни слънцето и отнякъде прозвучи странно и зловещо тиктакане.
— Трийсет и девет и три? — възкликна Рейчъл. — Господи, Луис, сигурен ли си?
— Навярно е пипнал някой вирус — промълви Луис и си каза, че не бива да се дразни от почти обвинителния тон на съпругата си. Рейчъл бе преуморена от дългото пътуване — днес бе прекосила половината страна заедно с децата и въпреки че минаваше единайсет, все още не си беше легнала. Ели дълбоко спеше в стаята си. Гейдж лежеше върху двойното легло на родителите си в състояние, близо до кома. Преди час Луис му бе инжектирал ампула ликуипирин.
— От аспирина температурата му ще спадне до сутринта, скъпа.
— Няма ли да му инжектираш ампицилин или нещо подобно?
Лекарят търпеливо обясни:
— Щях да го сторя, ако детето имаше грип или стрептококова инфекция. Но Гейдж е пипнал някакъв вирус, а ампицилинът не действа в подобни случаи — само ще му причини разстройство и ще го обезводни още повече.
— Сигурен ли си, че е вирус?
— Можеш да го прегледаш, ако се съмняваш в диагнозата — троснато отвърна Луис.
— Не е нужно да ми крещиш! — изкрещя Рейчъл.
— Не крещя! — извика в отговор лекарят.
— Креще-кре-кре-крещеше! — заекна Рейчъл, устните й затрепериха и тя закри лицето си с ръка. Луис забеляза сенките от умора под очите й и внезапно се засрами от себе си.
— Извинявай — промълви той и седна до нея. — Божичко просто не знам какво ми става. Моля да ме извиниш, скъпа.
— Не се оплаквай, не ми натяквай — каза Рейчъл и се опита да се усмихне. — Спомняш ли си как едно време ми го повтаряше? Пътуването беше много уморително. Освен това се страхувах, че ще побеснееш, когато видиш новите одежди на Гейдж. Май ще трябва да ти призная всичко сега, докато ме съжаляваш.
— Защо трябва да побеснея?
Рейчъл изкриви устни в усмивка.
— Родителите ми купиха на Гейдж десет нови костюмчета, включително гащеризончето, което носеше днес.
— Забелязах, че е издокаран с нещо ново — късо заяви Луис.
— И аз забелязах, че забеляза — отговори Рейчъл и направи комична физиономия, която накара Луис да се усмихне, въпреки че не му беше много до смях.
— Освен това купиха на Ели шест нови роклички.
— Шест рокли! — възкликна Луис, като едва се въздържа да не се развика. Внезапно изпита гняв, безумен гняв, придружен от необяснимо чувство на унижение. — Но защо, Рейчъл? Защо си се съгласила? Нямаме нужда… сами можем да купим…