— Хайде, върви! — извика той. — Иди да убиеш друга мишка или Бог знае какво!
Чърч тромаво тупна на земята, задните му лапи се повдигнаха под тежестта му и той падна. Зелените му точи стрелнаха към Луис изпълнен с омраза поглед. Сетне, олюлявайки се, се изправи и отдалечи.
Луис мислено възкликна: „Господи, Джъд, защо не си държа устата затворена?“
Отиде до умивалника и енергично насапуниса ръцете си чак до лактите, сякаш се подготвяше за операция.
„… и правят онова, което им диктува злата сила. Естествено, измислят си оправдания, които им изглеждат правдоподобни…, но най-вече постъпват така, защото им се иска. Или защото са принудени… от него се излъчва сила, която внезапно те завладяват и те карат да си измисляш най-правдоподобни оправдания, за да се завърнеш отново там…“
Не, не бива да обвинява Джъд. Беше отишъл по свое собствено желание и старецът не беше виновен.
Спря водата и започна да се бърше. Внезапно ръцете му, които държаха пешкира, замряха във въздуха и Луис се втренчи в мрака, обграден от рамката на прозореца над умивалника.
„Нима всичко това означава, че сега аз притежавам част от омагьосаното гробище и че ще се подчиня на загадъчното му влияние, подобно на другите местни жители? Не, освен ако не го поискам.“
Той метна пешкира върху закачалката и се качи на горния етаж.
Рейчъл беше в леглото, завита чак до брадичката, Гейдж спеше до нея. Тя произнесе с извинителен тон:
— Нали нямаш нищо против, скъпи? Само за тази нощ. Ще се чувствам по-спокойна, ако детето спи при мен — има много висока температура.
— Не, разбира се — отвърна Луис. — Ще спя долу на разтегателния диван.
— Не се сърдиш, нали?
— Не. Сигурен съм, че няма да навреди на Гейдж, а ти положително ще се почувстваш по-добре — той замълча, после усмихнато добави:
— Само че ти гарантирам, че ще се заразиш от него. Предполагам, че няма да промениш решението си, нали?
Рейчъл също се усмихна и отрицателно поклати глава.
— Какво искаше Ели?
— Да махна Чърч.
— Ели е искала да махнеш Чърч? Не мога да повярвам!
— Прав си — отговори мъжът й и добави:
— Твърдеше, че котаракът смърди отвратително и на мене също ми се стори, че от него се излъчва някаква неприятна миризма. Навярно се е пъхал в някоя боклукчийска кофа.
— Бедната Ели — възкликна Рейчъл и се обърна на едната си страна. — Струва ми се, че Чърч й липсваше почти колкото и ти.
Луис измънка нещо неопределено, наведе се и нежно целуна жена си по устните.
— А сега заспивай, Рейчъл.
— Обичам те, Лу. Радвам се, че отново съм у дома. Извинявай, че ще трябва да спиш на дивана. Надявам се утре вечер всичко да е наред и ще си устроим малка оргия.
— Ще чакам с нетърпение — отвърна Луис и изгаси лампата.
Слезе на долния етаж, махна възглавниците от дивана и го разтегна, докато психически се подготвяше да прекара безсънна нощ, защото желязната рамка под матрака неизменно се забиваше в гърба му. За щастие леглото беше застлано с чаршаф и не му се налагаше да положи особено големи усилия. Взе две одеяла от шкафа в коридора, разстла ги и започна да се съблича. Изведнъж спря и се ослуша.
„Нещо ти подсказва, че Чърч отново се е вмъкнал в къщата, нали? Е, в такъв случай не е зле да се поразходиш наоколо и да се огледаш. Както преди малко каза на Рейчъл, няма да ти навреди, само ще ти помогне. При това няма опасност да се заразиш, докато проверяваше дали всички врати са заключени.“
Луис внимателно огледа всички помещения на долния етаж и се убеди, че вратите са заключени. Къщата беше херметически затворена, а от Чърч нямаше и следа.
— Така — произнесе той в тишината. — Хайде да те видя как ще успееш да се вмъкнеш, тъпак такъв.
А мислено добави: „Надявам се, че топките ти ще замръзнат!“ Само че Чърч вече нямаше такива.
…в индианското гробище. Този път беше сам. Този път бе убил Чърч със собствените си ръце, а после му бе хрумнало да го възкреси за втори път. Бог знае защо му бе дошла наум подобна идея. Този път бе погребал котарака надълбоко и животното не би могло да се измъкне. Чуваше някъде изпод земята мяукането на Чърч, което напомняше плач на дете. Звукът проникваше през порите в почвата, през каменистата земя: но заедно с него се разнасяше и особена миризма — отвратителна сладникава воня на нещо гнило или разлагащо се. Луис се опита да не диша през носа — миризмата го караше да се чувства така, сякаш на гърдите му имаше тежест.
Мяукането… ужасяващият плач… продължаваха… и тежестта все още притискаше гърдите му. Изведнъж дочу разтревожения глас на Рейчъл: