— Ще се погрижа за него — рече Крендъл и смачка фаса си между палеца и показалеца си. Скопените котараци не скиторят чак толкова. Ако непрекъснато пресича шосето, някой ден късметът ще му изневери и ще бъде погребан на хълма редом с миещия мечок на малките Райдър, с кокер-шпаньола на Тими Дреслър и с папагалчето на мисис Брадли. Е, сигурно се досещаш, че поне то не беше прегазено на пътя, а просто хвърли топа.
— Ще си помисля — каза Луис.
— Непременно трябва да се направи — каза Крендъл и се изправи. — Харесва ли ти бирата? Май няма да ми откажеш парче сиренце?
— Изпих си я — отвърна Луис. — Време е да си тръгвам. Утре е голямото събитие.
— Започваш работата в университета, нали?
Младият лекар кимна и обясни:
— Занятията започват след две седмици, но дотогава трябва да се ориентирам в обстановката.
— А-ха, сигурно здравата ще загазиш, ако не знаеш къде е аспиринът — засмя се Крендъл и му подаде ръка. Луис внимателно я пое, защото знаеше колко са крехки костите на старците.
— Идвай, когато искаш — покани го Джъд. — Искам да се запознаеш с Норма. Навярно ще й бъде много приятно.
— Непременно. Радвам се, че се запознахме, Джъд.
— Чувствата ни са взаимни. Сигурен съм, че бързо ще се приспособиш към тукашния живот и може би ще се задържиш за известно време.
— Дано — отвърна Луис, сетне се изкачи по покритата с неравни камъни пътека до шосето. Наложи му се да почака, докато нов камион, този път последван от пет леки коли, отпраши по посока на Бъкспорт. Младият мъж вдигна ръка за сбогом, прекоси улицата (не, пътя) и влезе в новия си дом.
Наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от дишането на спящи хора. Ели сякаш не бе помръднала, а Гейдж спеше в креватчето си в типична за него поза — легнал по гръб, с разперени ръце и крака, близо до ръчичката му стоеше бутилката с биберона. Луис застана над креватчето, загледа се в сина си и внезапно изпита толкова огромна обич, че дори се изплаши. Навярно силните му чувства до голяма степен се държаха на носталгия по познати места и хора в Чикаго, които бяха заличени така успешно от голямото разстояние, че все едно никога не бяха съществували. Внезапно си припомни думите на Джъд: „Напоследък хората непрекъснато се преселват… Едно време човек си избираше едно определено място и се установяваше завинаги…“ — изглежда, че в тях имаше определена доза истина.
Луис се наведе над сина си и тъй като нямаше кой да го види (Рейчъл също спеше), докосна с устни пръстите си, сетне ги промуши през решетките на кошчето и нежно погали бузката на бебето.
Гейдж изгука и се обърна на едната си страна.
— Приятни сънища, бебчо — прошепна Луис.
Съблече се безшумно и се плъзна в своята половина от голямото двойно легло, което в момента представляваше само проснат на пода дюшек. Внезапно усети как го напуска натрупаното през деня напрежение. Рейчъл спеше непробудно. Неразопакованите кашони стърчаха като призрачни възвишения.
Преди да заспи, Луис се повдигна на лакът и погледна през прозореца. Спалнята им се намираше в предната част на къщата и от нея се виждаше дома на Крендъл от другата страна на пътя. Луната се бе скрила зад облаците; беше прекалено тъмно, за да различи определени форми, но внезапно съзря блещукането на цигарата на стареца и си помисли: „Още не си е легнал. Сигурно още дълго ще остане на верандата. Старите хора спят малко. Навярно стоят на стража.“
„На стража ли? Но от какво се боят?“
Странната мисъл не напусна Луис дори когато се унесе. Сънуваше, че се намира в Дисниуърлд и кара бяла камионетка с изрисуван отстрани червен кръст. Гейдж седеше до него, но бе поне десетгодишен.Чърч се бе настанил върху таблото на камионетката и се взираше в Луис с блестящите си зеленикави очи. На „Мейн Стрийт“, близо до гарата, построена в стил „1890“ година, стоеше Мики Маус и се здрависваше със скупчените около него деца. Доверчиво протегнатите им ръчички сякаш биваха погълнати от неестествено големите му, бели ръкавици.