Луис носеше халата си, а Рейчъл бе облечена в копринена пижама. Двамата се настаниха един до друг под запалените лампички на Коледната елха и се заеха да подреждат и опаковат играчките. Луис отдавна не бе прекарвал толкова приятна вечер. В камината гореше огън, от време на време един от двамата ставаше и хвърляше по някоя брезова цепеница в пламъците.
Веднъж Уинстън Чърчил се отърка в ръката на Луис, който машинално го отпъди и сбръчка нос — господи, котаракът смърдеше отвратително! По-късно забеляза как Чърч се опита да легне до Рейчъл, която също го отблъсна и нетърпеливо извика: „Къш!“. Луис забеляза, че тя бърше дланта си в копринения панталон, както постъпва човек, докоснал нещо мръсно или заразено — стори му се, че жестът на Рейчъл е напълно несъзнателен.
Чърч се заклатушка към камината и тромаво се строполи пред нея. Котаракът сякаш бе загубил предишната си грациозност през онази нощ, за която Луис предпочиташе да не си спомня. Липсваш му и още нещо, но едва след месец Луис разбра какво точно беше. Чърч никога не мъркаше, докато едно време от гърлото му се изтръгваха страховити звуци, особено, когато спеше. Понякога Луис ставаше и затваряше вратата на Ели, защото шумният „мотор“ на котарака му пречеше да заспи.
Сега Чърч спеше като пън. Или по-точно — като умрял.
„Всъщност с едно изключение“ — напомни си Луис — през нощта, когато се бе събудил върху разтегателния диван и бе открил Чърч, изтегнат върху гърдите му, подобно на смрадливо одеяло… да, тогава котаракът мъркаше… или по-точно, издаваше някакъв звук.
Но както бе предрекъл Джъд Крендъл, промяната в котарака не бе само за лошо. Луис откри, че действително има счупен прозорец в мазето, точно зад котела на парното и след като поставиха ново стъкло установи, че така ще спести доста нафта. Излизаше, че трябва да е благодарен на котарака, задето е привлякъл вниманието му върху счупеното стъкло, което иначе едва ли би забелязал до края на зимата.
Наистина, Ели вече не искаше да спи заедно с Чърч, но понякога, докато гледаше телевизия, тя му позволяваше да се настани на скута й. Докато ровеше из пликчето за пластмасови винтчета, необходими за сглобяването на велосипеда на дъщеря му, Луис си каза: „Само че най-често след няколко минути Ели го прогонва с думите: «Махни се, Чърч, смърдиш!»“. Но тя продължаваше редовно да го храни и се грижеше за него с любов, както преди; дори Гейдж от време на време го подръпваше за опашката — Луис смяташе, че го прави в знак на приятелство, а не с преднамерена злоба и развеселено си мислеше, че синът му напомня нисичък монах, хванал с две ръце някакво странно, космато въже на камбана. В подобни моменти Чърч бавно отиваше да се скрие под радиатора, където ръцете на малкия палавник не можеха да го достигнат.
„Навярно промяната щеше да бъде по-очебийна, ако Чърч беше куче — каза си Луис. — Но котките са толкова самостоятелни, самостоятелни и странни и дори някак си свръхестествени.“ Не е чудно, че египетските фараони желаели котките им да бъдат балсамирани и поставени заедно с тях в триъгълните им гробници, за да им служат като водачи за преминаване в отвъдния свят. Да, котките наистина бяха необикновени животни.
— Как се справяш с велосипеда, Главатарю?
Луис й показа току-що сглобената играчка и нададе триумфалния вик на индианците: „Та-да-да!“
Рейчъл обвинително посочи найлоновото пликче, в което се мъдреха няколко винтчета и попита:
— А това какво е?
— Резервни чисти — с гузна усмивка отговори лекарят.
— Дано да е така, иначе Ели ще си счупи главата.
— И това ще се случи — важно произнесе Луис. — Когато стане дванайсетгодишна и поиска да се изфука с новия се скейтборд.
Рейчъл изстена и възкликна с престорено негодувание:
— Имай милост, докторе!
Луис се изправи, скръсти ръце отзад и се протегна — гръбначните му прешлени изщракаха.
— Ето, че играчките са готови — радостно заяви той.
— При това всичките са сглобени. Спомняш ли си какво стана миналата година? — запита Рейчъл и мъжът й се усмихна.
Миналата Коледа бяха накупили играчки, всичките, от които трябваше да се сглобяват — двамата с Рейчъл не си легнаха до четири сутринта и на празника бяха сънливи и нервни. Отгоре на всичко към обяд Ели бе обявила, че кутиите са много по-интересни от съдържащите се в тях играчки.
— Ама че гадост! — възкликна Луис по подражание на дъщеря си.
— Хайде, ела да си легнеш и ще ти дам подаръка предварително — промълви Рейчъл.
Луис се извиси в цял ръст и надменно изрече:
— Жено, това не е подарък, а по право принадлежи на твоя господар.