— На вашите услуги — произнесе тя и се изкикоти в шепата си — в този момент поразително приличаше на Ели… и на Гейдж.
— Идвам веднага — отвърна лекарят. — Трябва да свърша още нещо.
Отправи се към коридора и измъкна от шкафа единия си ботуш, сетне махна решетката пред камината.
— Луис, какво ще…
— Ще видиш.
В лявата част на камината огънят бе угаснал и се виждаше голяма купчина пухкава сива пепел. Луис притисна ботуша в пепелта и подметката му остави дълбока следа. По същия начин остави белег и върху тухлената преграда пред камината, използвайки ботуша като гигантски печат.
— Ето — доволно изрече той, след като прибра ботуша обратно в шкафа. — Харесва ли ти?
Рейчъл отново се ухили.
— О, Луис! Ели ще откачи, когато го види.
През последните седмици преди ваканцията, Ели бе дочула слух, който дълбоко я бе разтревожил: някои деца говореха, че всъщност дядо Коледа не съществува, а ролята му се играела от родителите. Подозренията на Ели се подсилиха, когато след няколко дни през витрината на закусвалнята забеляза как някакъв кльощав дядо Коледа нагъва сандвич със сирене. Дядо Коледа седеше на високото столче пред бара, а изкуствената му брада беше отметната на една страна, за да се храни по-спокойно, но всъщност Ели не бе толкова разтревожена от брадата, а от сандвича със сирене. Рейчъл се опита да й обясни, че дядо Коледите от магазините и от Армията на спасението всъщност са помощници на истинския дядо Коледа, който е прекалено зает с описване на склада си и с четене на изпратените в последния момент детски писма и няма време да обикаля целия свят и лично да раздава всички подаръци.
Луис внимателно постави обратно решетката. Сега се виждаха две ясни следи от човешки крак — едната — в пепелта на угасналата камина, а другата — върху тухления перваз. И двете стъпки бяха обърнати към коледното дърво, сякаш добрият старец се бе приземил на един крак, сетне веднага се отправил към елхата, за да остави под нея подаръците за семейство Крийд. Илюзията беше съвършена, стига човек да не забележи, че и двете следи са от ляв крак… Луис се надяваше, че дъщеря му няма да обърне внимание на малката неточност.
— Луис Крийд, обичам те! — въкликна Рейчъл и го целуна.
— Омъжвайки се за мен, изтегли голямата печалба, скъпа — отвърна лекарят и искрено се усмихна. — Дръж се за мене и ще направя от тебе звезда.
— Сигурна съм.
Двамата тръгнаха към стълбата. Луис посочи масичката за карти, поставена от Ели до телевизора, върху която бяха подредени сладки от овесени ядки, две шоколадови фигурки с крем и кутия бира. Виждаше се и бележка, написана от Ели с едри печатни букви, която гласеше: „ДОБЪР АПЕТИТ, ДЯДО КОЛЕДА“.
— Какво предпочиташ — сладка или шоколадче? — обърна се Луис към съпругата си.
— Шоколадче — отвърна Рейчъл и отхапа от едното. Луис отвори кутията бира и я изпи до половината, като промърмори:
— Ако пия бира по това време, положително ще получа киселини.
— Дрън-дрън — шеговито изрече Рейчъл. — Хайде да си лягаме, докторе.
Луис остави кутията върху масичката и изведнъж пъхна ръка в джоба на халата си, сякаш бе забравил нещо — въпреки че през цялата вечер усещаше тежестта на пакетчето.
— Ето — промълви той. За теб е. Можеш да го отвориш още сега — нали минава полунощ. Честита Коледа, мила моя.
Жена му преобърна в ръцете си обвитата със сребриста хартия и завързана със синя копринена панделка кутийка.
— Какво има вътре, Луис?
Той сви рамене и отговори:
— Не знам — отвърна той. — Забравих. Може би сапунче или мостра от шампоан.
Рейчъл развърза панделката и успя да отвори пакетчето преди да стигне до стълбата. Видя кутийката от „Тифани“ и нададе радостен вик. Извади поставения отгоре памук и се вкамени, зяпнала от удивление.
— Е, какво ще кажеш? — нетърпеливо запита Луис. Чувстваше се малко нервен, защото никога досега не и беше купувал истинско бижу. — Харесва ли ти?
Тя извади медальона, усука тънката верижка около пръстите си и вдигна малкия сапфир към светлината на лампата в коридора. Камъкът лениво се полюшна във въздуха, като хвърляше студен син отблясък.
— О, Луис, прекрасен е…
Гласът й пресекна и Луис се почувства едновременно изплашен и трогнат от сълзите, които блестяха в очите й.
— Хайде, скъпа, недей — промълви той. — По-добре го сложи.
— Но Луис, не можем да си го позволим… не можеш да го ку…
— Шшт — прекъсна я лекарят. — От миналата Коледа до сега спестявам по някой долар. Освен това, медальонът не е толкова скъп.
— Колко струва?
— Никога няма да ти кажа — тържествено заяви той. — Цяла армия от китайски инквизитори не ще успее да изтръгне тайната от мен… Две хиляди долара.