Джъд, чието лице все още беше зачервено и на петна от сълзите, донесе бутилка бира от хладилника и каза:
— Знам, че е раничко, но някъде по света слънцето вече е залязло… и предвид обстоятелствата…
— Не се оправдавай — отвърна Луис и отвори бутилката, сетне погледна към приятеля си. — Искаш ли да пием за нея?
— Добре ще е — отвърна Дъжд. — Трябваше да я видиш, когато беше шестнайсетгодишна, Луис, когато се връщаше от църква с разкопчан жакет… блузата й беше бяла като сняг… очите ти щяха да изскочат. За жена като нея, дяволът би се отказал от алкохола. Слава Богу, че тя никога не поиска от мен подобно нещо.
Лекарят кимна и вдигна бутилката.
— За Норма — промълви той.
Джъд се чукна с него. Сълзите отново се стичаха по лицето му, но същевременно леко се усмихваше. Кимна с глава и каза:
— Дано да почива в мир и Бог да й помогне да се отърве от проклетия артрит.
— Амин — отвърна Луис и двамата отпиха от бутилките си.
За пръв път, откакто го познаваше, Луис видя Дъжд леко замаян от алкохола, но в никакъв случай не беше пиян, нито бе загубил ума си. От устата му се лееше непрекъснат поток от увлекателни спомени и цветисти анекдоти. Но докато се потапяше в миналото, старецът все пак успяваше да посрещне действителността с енергичност, от която Луис се възхищаваше. Лекарят се питаше дали би се справил толкова добре, ако Рейчъл се бе тръшнала веднага след изяждане на обичайната си закуска от половин грейпфрут и овесена каша.
Джъд се обади на погребалното бюро „Брукингс и Смит“ в Бангор и уговори всичко, което можеше да се уреди по телефона; освен това си определи среща на другата сутрин, когато трябваше да довърши приготовленията, които изискваха присъствието му. Да, иска съпругата му да бъде балсамирана и облечена в рокля, която той ще занесе; да, трябва да сменят бельото й, което той лично ще избере; не, не иска да й слагат специалните обувки с връзки отзад. Биха ли измили косата й? Норма я измила миналия понеделник и се страхувал, че вече била мръсна в деня на смъртта й. Събеседникът му се впусна в дълги обяснения и Луис, чийто чичо беше в бранша, който посветените наричат „тихия занаят“ разбра, че служителят от погребалното бюро обяснява на Джъд, че пълният тоалет на покойника влиза в услугите, предлагани от бюрото. Джъд кимна, благодари, сетне отново се заслуша и отвърна, че иска да гримират Норма, но съвсем незабележимо. „Мъртва е и всички го знаят — каза той и запали нова цигара. — Няма нужда да я цапотите“.
Сетне със спокоен и авторитетен глас нареди на служителя, че иска ковчегът да бъде затворен в деня на погребението, но да е отворен по време на поклонението. Норма щеше да бъде погребана в гробището „Маунт Хоуи“, където бе купил два парцела още през хиляда деветстотин петдесет и първа. Беше приготвил документите пред себе си и продиктува номера на парцела на служителя от „Брукингс и Смит“, за да започнат необходимите приготовления. Гробът на Норма се намираше в секция Н, под номер сто и едно, а съседният, номер сто и две, беше запазен за него, както по-късно съобщи на Луис.
Старецът най-сетне затвори телефона, погледна приятеля си и каза:
— Според мене, „Маунт Хоуп“ е най-хубавото гробище в Бангор. Ако искаш, отвори си още една бира, Луис. Страхувам се, че трябва да остана на телефона още известно време…
Луис се канеше да откаже — вече се чувстваше леко замаян, — но ненадейно във въображението му изникна страховита картина: поставил трупа на Норма върху индианска шейна, старецът я влачи през гората и през гробището за животни, нагоре по хълма, към древното индианско гробище.
Внезапното хрумване го накара, да се почувства така, сякаш някой му зашлеви шамар. Безмълвно стана, отиде до хладилника и извади шише бира. Джъд одобрително кимна и отново избра някакъв номер. До три часа следобед, когато Луис отскочи до дома си, за да хапне набързо чиния супа и сандвич, Джъд почти бе уредил всички формалности, свързани с погребението на жена му; действаше методично, без да изпусне дори най-малката подробност, сякаш организираше гала-вечеря. Не пропусна да се обади в храма на методистите в Северен Лъдлоу, където щеше да се извърши опелото, както и на администрацията на гробището „Маунт Хоуп“. Всъщност двете обаждания влизаха в задълженията на служителя от „Брукингс и Смит“, но старецът предпочете да позвъни пръв в знак на учтивост. Подобна постъпка би хрумнала на малцина опечалени и дори тогава едва ли биха я предприели. Луис усети, че се изпълва с още по-голямо уважение към стареца. По-късно Джъд се зае с известяване на малцината останали живи сродници на Норма, както и на членовете на своето семейство, като търсеше номерата в разкъсан, подвързан с кожа телефонен указател. А в паузите между обажданията, той отпиваше от бирата си и си припомняше миналото.