— Все едно, че заспиваш? — попита Ели.
Луис се замисли и отвърна:
— Според мен повече прилича на пълна упойка.
— В коя от двете възможности вярваш, татко?
Сянката върху стената незабележимо се размърда, сетне отново застина.
Луис се замисли. През по-голямата част от живота си (навярно още от ученическите години), бе убеден, че смъртта означава край на всичко. В лекарската си практика бе стоял до смъртното легло на много хора, но никога не беше усетил покрай него да прелита душа, отправена към… един Бог знае накъде. Спомни си, че същата мисъл му бе хрумнала, когато Виктор Пасков издъхна в ръцете му. Луис напълно подкрепяше схващането на своя професор по психология, според когото случаите на метапсихоза, подробно описани в медицинските списания, а после преиначени от търсещите сензация популярни вестници, представляват отчаян опит за съпротивление на съзнанието срещу настъпващата смърт, нещо като въображаема преграда срещу предизвиканото от страха обезумяване. Напълно бе съгласен и с мнението, изказано от негов колега по време на среднощна сбирка, когато учеше втора година в чикагския университет. Колегата му твърдеше, че в Библията са описани подозрително много чудеса, които, кой знае защо, почти престанали да се случват с настъпването на съвременната епоха. (Всъщност отначало приятелят му твърдеше, че чудеса изобщо не стават, но останалите студенти го принудиха да се поправи, като го обсипаха с примери за странни явления, които се наблюдават и до днес. Не пропуснаха да му припомнят за „тъмните дупки“ в съвременния свят, ярко осветен от Разума и от Просвещението, например Плащеницата от Торино, чиято тайна все още не бе разгадана, въпреки положените усилия.) „И така, Христос възкресил Лазар — казваше колегата му, който междувременно бе станал известен гинеколог в Дийрборн, Мичиган. — Нямам нищо против, готов съм да се съглася. И без това съм принуден да приемам доста съмнителни теории, както тази, че когато майката ражда едно дете, а в утробата й първоначално е имало близнаци, то по-силният зародиш е погълнал другия, също като някакъв все още нероден канибал. След двайсет-трийсет години лекарите откриват зъби в тестисите му или коси в белите му дробове като доказателство, че го е сторил. Та искам да кажа, че съм готов да повярвам на всичко, нали разбирате? Вярвам във възкръсването на Лазар, но искам да видя смъртния му акт, който доказва, че е бил мъртъв, когато са го пуснали в гроба. Сигурно ви напомням за Тома Неверни, който не повярвал във възкръсването на Христа, докато със собствените си очи не видял раните от пирони и поставил пръста си в тях. Ако питате мен, той е бил истинският лекар сред цялата шайка, не Лука.“
Не, Луис никога не бе вярвал в безсмъртието на душата, поне до възкресяването на Чърч.
— Вярвам, че продължаваме да съществуваме и след смъртта — бавно изрече той. — Но нямам представа точно под каква форма. Може би трансформацията е различна при различните хора. Може би става точно онова, в което си вярвал през целия си живот. Убеден съм, че продължаваме да съществуваме и че сега мисис Крендъл е някъде, където е щастлива.
— Значи наистина вярваш — с благоговение констатира Ели.
Луис се усмихна доволно и същевременно смутено.
— Така предполагам. Освен това вярвам, че още преди десет минути трябваше да си в леглото. Луис я целуна по устата и по нослето.
— Смяташ ли, че и животните се прераждат?
— Да — без да се замисля отвърна Луис и за малко щеше да каже: „Особено котките!“. Осъзна какво е щял да направи и изтръпна, лицето му пребледня.
— Е, добре — промълви Ели и слезе от скута му. — А сега отивам да целуна мама за лека нощ.
— И не се бави — извика подире й Луис. Ели спря на прага на трапезарията, обърна се към него и заяви:
— Държах се много глупаво онзи път, когато се разревах, защото си представих, че Чърч ще умре.
— Не, миличка, грешиш.
— Ако той умре сега, ще мога да го понеса — продължи малката и за миг замълча, сякаш сама бе изненадана от думите си, сетне още по-уверено продължи:
— Точно така, няма да ми е толкова мъчно. После отиде при майка си.
По-късно, когато си легнаха, Рейчъл каза:
— Чух какво си говорихте.
— И сигурно не одобряваш? — попита той. Беше твърдо решен да изясни въпроса докрай.