— Не — отвърна Рейчъл с неприсъщо за нея колебание. — Луис, мисля, че не ме разбираш. При мисълта за смъртта ме обзема страх и както добре знаеш, страхът ме прави агресивна.
Никога не бе произнасяла думите с такова усилие и Луис изведнъж усети, че трябва да е още по-предпазлив, отколкото преди малко с Ели. Интуицията му подсказваше, че се движи сред минно поле.
— Но от какво се боиш? Че ще умреш?
— Не се страхувам от собствената си смърт — прошепна Рейчъл. — Дори вече не мисля за това, да… изобщо не мисля. Но когато бях малка, беше точно обратното и по цели нощи не можех да заспя. А когато се унасях, сънувах, че орди чудовища идват да ме изядат в леглото и всички те приличаха на сестра ми Зелда.
„Най-сетне! — помисли си Луис. — Женени сме от десет години, а тя най-сетне реши да ми разкрие тайната си“.
— Не говориш често за нея — отбеляза той.
Рейчъл се усмихна и го помилва по бузата.
— О, Луис, колко си мил. Не говоря никога за Зелда и дори се опитвам да не мисля за нея.
— Винаги съм си мислил, че си имаш своите причини.
— Прав си. Така е и до ден днешен — замислено отвърна Рейчъл.
— Доколкото знам, Зелда е починала от менингит на гръбначния мозък — каза Луис.
— Менингит на гръбначния мозък — потвърди съпругата му и той забеляза, че е готова да се разплаче. — В дома на родителите ми вече няма нейни снимки.
— Баща ти държи фотография на някакво момиченце върху бю…
— Върху бюрото в кабинета си. Да, бях я забравила Мисля, че и майка ми все още носи снимка на Зелда в портфейла си. Сестра ми беше с две години по-голяма от мене. Когато се зарази, я скриха в най-отдалечената стая в задната страна на къщата, също както се крие някаква неприлична тайна. О, Луис, в продължение на цели месеци наблюдавах как сестра ми гасне в задната стаичка, как най-сетне умря там и през цялото време лежеше там като някаква ужасяваща, неприлична тайна!
Рейчъл не издържа и избухна в сълзи. Хълцаше толкова високо, че Луис се изплаши плачът й да не прерасне в истерия. Протегна ръка и се опита да я хване за рамото, но тя се изскубна от пръстите му и Луис дочу шумоленето на копринената й пижама.
— Рейчъл, скъпа, моля те, недей…
Рейчъл се овладя и рече хлипайки:
— Не ме прекъсвай, Луис. Имам сили да разкажа за случилото се само веднъж, — а след това искам завинаги да го забравя. И без това тази нощ вероятно няма да заспя.
— Нима беше толкова страшно? — попита той, въпреки че предварително знаеше отговора. Сега си обясняваше много неща и внезапно си припомни много случаи, които никога (или почти никога) не бе свързвал. Рейчъл никога не ходеше на погребения, не бе присъствал дори на погребението на Ал Лок, състудент на Луис, който бе загинал, когато връхлетял с колата си върху боклукчийски камион. Ал често им идваше на гости и Рейчъл го харесваше, но въпреки това не бе отишла на погребението му.
„Спомням си, че точно тогава тя се разболя — проблесна в ума му. — Каза, че има грип или нещо подобно и наистина изглеждаше зле. Но чудното е, че оздравя още на другия ден. Всъщност оздравя не на другия ден, а веднага след погребението“ — мислено се поправи той и си припомни страховете си, че болестта на съпругата му навярно е психосоматична.
— Едва ли можеш да си представиш колко бе кошмарно, Луис. С всеки изминат ден Зелда се израждаше пред очите ни и никой не можеше да й помогне. Измъчваха я непрекъснати болки. Тялото й се съсухри… раменете й се приведоха напред, докато получи гърбица, а лицето й беше толкова изпито, че напомняше маска. Пръстите на ръцете й се извиха като нокти на птица. Понякога трябваше да я храня — господи, как мразех да го правя, но не се издадох. Когато болките й станаха непоносими, започнаха да й дават успокоителни — отначало по-слаби, сетне конски дози морфин, който безсъмнено би я превърнал в наркоманка, ако бе останала жива. Но всички знаехме, че Зелда ще умре. Навярно искахме болестта на сестра ми да остане в… в тайна, защото ИСКАХМЕ тя да умре и то не от състрадание към нея, а от жалост към самите нас, защото Зелда не само започваше да прилича на чудовище, но и се държеше като такова. Господи, знам че звучи ужасно, но…
Рейчъл закри лицето си с ръце. Луис нежно я докосна и промълви:
— Скъпа, уверявам те, че грешиш.
— Зная, че е ужасно — повтори Рейчъл.
— Просто констатираш една истина — прекъсна я съпругът й. — Обикновено хората, които прекарват дълго време на легло, се превръщат в капризни, отвратителни чудовища. Представата за благородните и безмълвно понасящи страданията си пациенти съществува само в романите. Щом върху гърба на болния се появят първите рани от залежаването, той (или тя) започват да тормозят околните. Зная, че не са виновни, но защо роднините им са длъжни да страдат?