Рейчъл слисано го изгледа и в очите й проблесна искрица надежда, сетне изражението й отново стана недоверчиво и тя промълви:
— Измисляш си.
Луис мрачно се усмихна.
— Искаш ли да ти покажа какво пише в наръчника по медицинска патология? Може би ще се заинтересуваш и от статистиката на самоубийствата? Тя свидетелства, че в семейства, където някой от членовете се е грижил за неизлечимо болен, кривата на самоубийствата рязко нараства шест месеца след смъртта на пациента.
— Не може да бъде!
— Членовете на семейството поглъщат приспивателни, отравят се с газ или си пръскат черепа — продължи той, сякаш не бе чул възклицанието й. — Навярно са тласкани към самоубийството от натрупаните в душите им омраза… отвращение… мъка. — Останалите живи като че имат чувството, че са извършили убийство — затова бързат да последват мъртвите си родственици.
По подпухналото от плач лице на Рейчъл се изписа странно, болезнено облекчение и тя прошепна:
— Зелда беше неописуемо себична… беше станала направо отвратителна. Понякога нарочно се напикаваше в леглото. Майка ми й предлагаше да я заведе до тоалетната, или по-късно, когато Зелда вече не можеше да става, да й донесе подлогата… сестра ми отказваше, а веднага след това се изпикаваше в леглото и се налагаше двете с мама да сменяме чаршафите… Зелда винаги се извиняваше и казваше, че е станало случайно, но очите й проблясваха ехидно, а стаята бе просмукана от миризмата на урина и на лекарства… взимаше някакъв наркотик, който миришеше на капки против кашлица от черешова кора и вонята му се разнасяше навсякъде… Започнах да се събуждам през нощта… всъщност и до днес, когато нощем се събудя, ми се струва, че долавям миризмата на капките против кашлица… когато съм полусънена си казвам: „Кога Зелда най-сетне ще умре?“ Струва ми се, че…
Рейчъл се задави. Луис взе ръката й и тя здраво я стисна.
— Когато сменяхме чаршафите, виждахме отвратителната й гърбица, която сякаш се гърчеше. Знаеш ли, Луис, малко преди Зелда да умре, ми се струваше, че задникът й някак си се е озовал в средата на гърба й.
Насълзените очи на Рейчъл бяха изцъклени от страх, като на дете, което си припомня непрекъснато преследващ го кошмарен сън.
— Понякога… понякога Зелда ме докосваше с ръцете си, които наподобяваха нокти на граблива птица… едва успявах да се въздържа и да не й извикам да не ме пипа. Веднъж, докато я хранех, тя ме докосна по лицето. Подскочих от отвращение, излях горещата супа върху ръката си и действително изкрещях. Докато крещях, забелязах, че очите на сестра ми тържествуват.
Малко преди смъртта й, наркотиците престанаха да й действат. Сега беше ред на Зелда да пищи и никой от нас не си спомняше каква е била преди, никой, дори майка ми. Тя се превърна в отвратително, омразно нещо, което надаваше писъци в най-отдалечената стая… в нашата мръсна тайна.
Рейчъл с мъка преглътна, от гърлото й се разнесе задавен звук, сетне с видимо усилие продължи.
— Бяха ме оставили сама с нея. Беше по Великден и мама и татко бяха прескочили за няколко минути до свои приятели. Спомням си, че четях списание в кухнята или по-точно го разлиствах, докато чаках да стане време да дам поредната доза морфин на Зелда, която крещеше с всичка сила. Започнала бе да вика още когато родителите ми излязоха и писъците й ми пречеха да чета. След това… изведнъж виковете й престанаха. Бях едва осемгодишна, Луис… всяка вечер сънувах кошмари. Въобразявах си, че Зелда ме мрази, защото нямам гърбица, защото не изпитвам непрекъснати болки, защото мога да ходя, защото ще остана жива… Въобразявах си, че иска да ме убие. Всъщност дори и сега смятам, че страховете ми са били основателни, защото съм убедена, че Зелда ме ненавиждаше. Може би нямаше да ме убие, но някак си щеше да завладее тялото ми… да ме прогони от него, както в приказките за вещиците… сигурна съм, че ако можеше, щеше да го направи. Когато сестра ми престана да крещи, надникнах в стаята й, за да видя дали всичко е наред… да проверя дали не е паднала от леглото или се е смъкнала от натрупаните една върху друга възглавници. Влязох в стаята и я погледнах — стори ми се, че си е глътнала езика и се задушава. О, Луис…
Обляна в сълзи, Рейчъл отново повиши глас като изплашено дете, сякаш отново виждаше пред очите си страшната картина.
— Бях едва осемгодишна, Луис! Просто не знаех какво да правя!
— Разбира се, че не си знаела — опита се да я успокои съпругът й. Обърна се към нея и я прегърна, а Рейчъл се вкопчи в него с отчаяната сила на човек, който не умее да плува и чиято лодка се е преобърнала сред дълбоко езеро.