— Нима са те упреквали за нещо? — попита той.
— Не, но никой не пожела да ме утеши, никой не можеше да промени случилото се. Оказа се, че Зелда не си е глътнала езика — от гърлото й се изтръгна някакъв звук — викаше нещо като… като „гхааааа“…
Навярно споменът за ужасната сутрин все още бе съвършено жив в паметта й — Рейчъл успя много точно да имитира звука, издаван от сестра й. Внезапно пред очите на Луис изникна образа на Виктор Пасков. Той още по-силно притисна жена си в прегръдките си.
— … а по брадичката й течеше слюнка — ето така…
— Рейчъл, достатъчно — каза той с разтреперан глас. — Добре познавам симптомите.
— Искам да ти обясня всичко — заинати се тя. — Да ти обясня защо не мога да отида на погребението на бедната Норма и защо се скарахме преди известно време…
— Шттт — вече съм го забравил — прекъсна я Луис.
— Но аз не съм — възкликна Рейчъл. — Отлично си спомням как се чувствах през онова априлско утро на хиляда деветстотин шейсет и трета, когато сестра ми Зелда се задушаваше на леглото.
Двамата дълго мълчаха, най-сетне Рейчъл поднови разказа си:
— Обърнах я по корем и започнах да я удрям по гърба — това бе единственото, което се сетих да направя. Краката й ритаха във въздуха, забелязах колко са обезформени от болестта… дочух нещо като пърдене и си помислих, че звукът идва от Зелда… или от мен, сетне осъзнах, че блузата ми се пука по шевовете от усилията ми да преобърна сестра си. Тя започна да се гърчи… лицето й беше обърнато настрани и полузакрито от възглавницата. Помислих си: „Зелда умира! Господи, Зелда умира! Зелда умира, а когато родителите ми се приберат в къщи, ще ме обвинят, че аз съм я задушила, ще ми кажат: «Мразеше я Рейчъл»“, което си беше абсолютно вярно, или: „Искаше тя да умре“, което също отговаряше на истината. Разбираш ли, Луис, първата мисъл, която ми мина през ума, когато я видях да се мята върху леглото, беше: „О, прекрасно — най-сетне Зелда ще се задуши и целият кошмар ще свърши!“
Отново я обърнах по гръб и забелязах, че лицето й е почерняло, очите й бяха изскочили от орбитите, а шията й беше подута. После Зелда умря. Заднешком отстъпих към вратата, но се блъснах в стената и съборих картината, на която беше изобразен Магьосникът от Оз (преди да се разболее, сестра ми беше вманиачена на темата Магьосника от Оз и беше прочела всички книги за него). На картината, под изображението на магьосника, беше написано: „Великият и страшен Оз“, само че Зелда винаги го наричаше „Веуикия и стуашен Оз“, заваляйки буквите като Елмър Фуд. Майка ми постави картината в рамка, защото… защото изглеждаше, че Зелда харесва най-много нея… И ето че „Веуикият и стуашен Оз“ падна на земята, а стъклото стана на парчета. Закрещях, защото знаех, че сестра ми е мъртва и си мислех… мислех си, че духът й ме преследва, ще ме преследва и ще ме мрази също както тя. Изведнъж осъзнах…
— В такъв случай ти свалям шапка — прекъсна я лекарят.
— Не говориш сериозно — отвърна Рейчъл. Седна в леглото, запали нощната лампа и повтори:
— Да, наистина ти свалям шапка. Освен това научих нещо, което показва колко съм прав да ненавиждам родителите ти. Как са могли да те оставят сама с нея?
— Беше по време на Великденските празници, Лу — упрекна го тя с тон на осемгодишно момиченце, каквото е била по време, когато се беше случила позорната и отвратителна история.
— Хич не ми пука, дори да са звучали тръбите на Страшния съд — с внезапен гняв извика Луис и жена му стреснато се отдръпна назад.
Лекарят си спомни за двете санитарки-доброволки, които имаха лошия късмет да започнат работа в деня на смъртта на Виктор Пасков. Едната, нисичка студентка на име Карла Шейвърс, се бе върнала в лечебницата на другия ден и работеше толкова добре, че дори мис Чарлтън я похвали. Другата никога вече не се появи. Луис не бе изненадан и не я обвиняваше.
Но къде е била сестрата? Би трябвало да оставят при болната дипломирана медицинска сестра… А семейство Голдман най-нехайно си отишли на гости и оставили осемгодишната си дъщеря сама със смъртно болното момиче, което по онова време навярно вече не е било с ума си. Защо? Просто защото било Великден! И защото точно тази сутрин елегантната Дори Голдман не можела да понася вонята и трябвало да излезе поне за малко! Ето защо Рейчъл трябвало да поеме дежурството. Нали така, приятели и съседи? Тежкото задължение се паднало на осемгодишното момиченце с коса, завързана на миши опашчици и моряшка блуза, Рейчъл спокойно можела да остане вкъщи при отвратителната миризма. Защо всяко лято я изпращали на скъп летен лагер във Върмонтските планини, ако не да понася след завръщането си гнусната миризма, излъчваща се от умиращата й, ненормална сестра? Десет нови костюмчета за Гейдж, шест нови рокли за Ели и солидна стипендия за обучението ти Луис, стига да се откажеш от връзката си с дъщеря ми… но къде беше претъпканият ти портфейл, мистър Голдман, когато дъщеря ти умираше от менингит, а ти бе оставил малката й сестра да я гледа? Може би си нямал пари да платиш за медицинска сестра, гаден простак такъв? Луис скочи от леглото.