— Къде отиваш? — уплашено запита Рейчъл.
— Ще ти донеса един Валиум.
— Знаеш, че никога не пия…
— Тази вечер ще пиеш — строго произнесе той. Рейчъл погълна таблетката и довърши разказа си. Сега говореше спокойно, явно транквилантът вече й въздействаше.
Съседката, която живееше до тях, открила Рейчъл свита зад някакво дърво. Малката непрекъснато повтаряла едно и също: „Зелда е мъртва!“ От носа й течала кръв и цялата била омазана. Съседката повикала бърза помощ, сетне, след като спряла кръвоизлива от носа на малката и я поуспокоила с помощта на чаша горещ чай и два аспирина, успяла да научи от нея адреса на приятелите, където се намирали родителите й, и им телефонирала. Голдманови били на гости у семейство Каброн, които живеели в другия край на града; Питър Каброн бил главен счетоводител във фирмата на баща й.
До вечерта в дома на Голдманови настъпили значителни промени. Зелда вече я нямало. Стаята й била почистена и дезинфекцирана, старите мебели — изхвърлени. Сега стаята представлявала една празна кутия. По-късно, години по-късно, Дори Голдман я превърнала в стая за шев.
Същата нощ Рейчъл сънувала първия си кошмар; когато в два през нощта се събудила и започнала да вика майка си, с ужас открила, че не може да стане от леглото, защото изпитвала страхотни болки в гърба. Пресилила го, когато се опитвала да вдигне сестра си. Била толкова възбудена, че с лекота успяла да я преобърне, като от рязкото движение разпрала блузата си под мишниците.
Фактът, че Рейчъл получила разтягане на мускулите, докато се опитвала да спаси сестра си от задушаване, бил очебиен, съвсем елементарно, драги ми Уотсън. Очебиен за всички, освен за самата Рейчъл. Била убедена, че Зелда й отмъщава от гроба. Зелда знаела, че Рейчъл се радва на смъртта й; Зелда знаела, че когато сестра й изтичала на улицата крещейки „Зелда е мъртва!“, всъщност се опитвала да прикрие смеха си; Зелда знаела, че сестра й е причина за смъртта й и за отмъщение я заразила от менингит. Малко по малко на Рейчъл също щяла да се появи гърбица и на свой ред да бъде прикована към леглото, докато бавно, но сигурно се превърнела в чудовище, а пръстите и започнели да наподобяват на ноктите на граблива птица.
След известно време щяла да започне да крещи от силната болка, да подмокря леглото си, докато най-сетне се задушела от собствения си език — отмъщението на сестра й се стоварвало върху нея.
Никой не могъл да разубеди момиченцето от идеята — фикс; нито родителите й, нито семейният лекар, доктор Мъри, който установил, че малката има разтягане на мускулите на гърба и й казал (доста брутално, както биха сметнали повечето хора, включително Луис), че трябва да престане да се лигави. Освен това й напомнил, че родителите й са покрусени от скорошната смърт на сестра й и че сега не е време да се опитва да привлече вниманието им с детински капризи. Единствено постепенното намаляване и изчезване на болката убедило Рейчъл, че не е жертва на свръхестественото отмъщение на мъртвата Зелда, нито на Божие проклятие заради недостойното си поведение. В продължение на месеци (така каза на Луис, но всъщност в продължение на цели осем години), се събуждала посред нощ от кошмарни сънища, в които отново и отново пред очите й се нижели последните мигове на Зелда; Рейчъл уплашено опипвала гърба си в мрака, за да се увери, че всичко е наред. В моментите на страх, последвали кошмарните сънища, често й се струвало, че вратата на гардероба с трясък ще се отвори и че оттам с клатушкане ще излезе Зелда; обезобразеното й тяло е посиняло, очите й са облещени, почернелият й и подут език стърчи между устните й, а пръстите й се насочват към убийцата, която се е разположила в леглото и страхливо опипва гръбнака си.
Рейчъл не присъствала на погребението на сестра си и от този ден нататък отказвала да ходи на гробища.
— Ако ми го беше разказала по-рано, щях да разбера много неща — промълви Луис.
— Не можех, Лу — простичко отвърна съпругата му и гласът й прозвуча сънено. — Оттогава изпитвам някакъв страх към тази тема.
„О, просто някакъв си страх“ — каза си Луис.