— Струва ми се, че…, че не мога да го превъзмогна. Съзнавам, че си прав, че смъртта е напълно естествено явление и в някои случаи — дори необходима. Но има разлика между онова, което съзнавам с разума и… с душата си…
— Разбирам — прекъсна я Луис.
— Онзи път, когато се нахвърлих върху тебе — сънено продължи Рейчъл, — знаех, че Ели плаче само защото за пръв път се сблъскваше с мисълта за смъртта…, че скоро ще свикне с нея, но въпреки това, не успях да се въздържа. Извинявай, Луис.
— Не е нужно да се извиняваш — промълви лекарят и я погали по главата. — По дяволите, готов съм на всичко, само и само да се почувстваш по-добре.
— Повярвай ми, че вече се чувствам така — усмихнато отговори Рейчъл. — Имам чувството, че току-що съм повърнала нещо, което в продължение на години е отравяло организма ми.
— Може и да си права.
Клепачите на Рейчъл се затвориха, после тя с огромно усилие ги повдигна за миг и промълви:
— Моля те, не обвинявай за всичко баща ми. Родителите ми преживяха тежки моменти. Сметките за лечението на Зелда бяха астрономически; баща ми пропусна възможността да разшири търговията си в предградията, продажбите в магазина не вървяха, отгоре на всичко, имаше опасност и майка ми да загуби разума си.
След смъртта на Зелда всичко се оправи, сякаш бе даден сигнал за настъпване на нов период на благосъстояние. Икономическото положение, което до този момент бе нестабилно в целия свят, даде признаци на подобрение; татко получи заема от банката и оттогава много му върви. Струва ми се, че родителите ми са така обсебващи, защото съм им останала само аз и…
— И защото се чувстват виновни! — каза Луис.
— Сигурно имаш право. Нали няма да ми се разсърдиш, ако се разболея в деня, когато погребват Норма?
— Не, скъпа — отвърна Луис и, след кратко колебание взе ръката й и попита:
— Имаш ли нещо против да заведа Ели? Усети ръката й да се вкопчва в неговата.
— Наистина не знам, Лу — промълви тя несигурно и в гласа й отново се прокрадна предишния страх. — Още е много малка и…
— Но нали от година и повече знае как се раждат децата? — отново й напомни той.
Рейчъл дълго мълча — взираше се в тавана и хапеше устни. Най-накрая промълви:
— Съгласна съм, щом смяташ, че е необходимо и щом… щом си сигурен, че няма да й навреди.
— Ела при мен, Рейчъл — прошепна Луис.
Тази нощ двамата спаха плътно притиснати един към друг, гърбът на Рейчъл допрян до стомаха на съпруга й; когато след няколко часа приспивателното престана да действа и Рейчъл се събуди цялата разтреперана, Луис я взе в прегръдките си, нежно започна да я гали и продължи да й шепне успокояващи думи, докато тя отново заспа.
33
„Защото мъжът — и жената — са подобни на цветята в полето, които днес цъфтят, а на другия ден вече са повяхнали; човешкият живот прилича на годишен сезон: идва и отминава. А сега да се помолим, братя и сестри.“
Ели, издокарана в тъмносиня рокля, купена специално за случая, сведе глава толкова рязко, че Луис, който седеше до нея, дочу изщракването на вратните й прешлени. Малката рядко ходеше на църква и сега за пръв път присъстваше на погребение; комбинацията от двете явно я бе накарала да изпита страхопочитание и за пръв път в живота си да се въздържи от задаване на обичайните си въпроси.
За Луис този ден бе прозрение по отношение на дъщеря му. Обикновено беше толкова заслепен от любовта си към нея и към братчето й, че не успяваше обективно да прецени поведението им. Но днес видя пред себе си дете, което беше пред завършване на първия голям етап от развитието си, всички реакции на което бяха почти идеална илюстрация на лекциите в учебниците по детска психология: същество, чието любопитство приличаше на мотор с единствената функция: натрупване на максимум информация. Когато Джъд, който изглеждаше странен, но елегантен в черния си костюм и обувки с връзки (всъщност Луис за пръв път го виждаше обут в друго, освен с мокасини или със зелени гумени ботуши) се наведе над Ели, целуна я и каза: „Радвам се, че дойде, миличка и съм сигурен, че на Норма също ще й е приятно“, малката остана необичайно мълчалива, само го изгледа с ококорени очи.
Накрая методисткият свещеник, преподобният Лафлин произнесе благословията, като призова Бог да ги озари с лика си и да ги дари с мир, сетне помоли напред да излязат хората, които ще носят ковчега.
Луис понечи да стане, но Ели го задържа, като разтревожено го задърпа за ръката — в очите й се четеше страх.
— Татко, къде отиваш? — високо прошепна тя.
Луис седна обратно на пейката и я прегърна през раменете.