— Аз съм един от четиримата, които ще помогнат да се изнесе ковчега на Норма, миличка. Другите са двама племенника на Джъд и братът на мисис Крендъл.
— Как ще те намеря после? — тихичко попита Ели. Лицето й все още изглеждаше напрегнато и изплашено.
Луис хвърли поглед към масата за причастие и забеляза, че тримата носачи и Джъд вече стоят до ковчега. Останалите енориаши бавно излизаха от църквата, някои от тях продължаваха да бършат сълзите си. Забеляза и Миси Дендридж, която вече не плачеше, но очите й бяха зачервени; тя незабележимо вдигна ръка и го поздрави.
— Най-добре да ме почакаш на стълбата отвън — отвърна той. — След малко ще дойда да те взема.
— Добре, само да не забравиш.
— Няма — отвърна Луис и се изправи. Ели отново го дръпна за ръката.
— Татко?
— Какво, котенце?
— Гледай да не я изпуснете — прошепна тя.
Луис отиде при другите носачи и Джъд го запозна с племенниците си, които се оказаха негови втори или трети братовчеди — потомци на чичото на стареца. Бяха едри момчета на възраст между двайсет и двайсет и пет години и много си приличаха. Братът на Норма навярно наближаваше шейсетте, но Луис си помисли, че изглежда изключително добре запазен за възрастта си, въпреки покрусеното от скръб лице.
— Приятно ми е да се запознаем — каза Луис и се почувства малко неловко — бе единственият чужд човек сред всички роднини.
Тримата мълчаливо му кимнаха.
— Ели добре ли е? — попита старецът и хвърли поглед към момиченцето, което стоеше в коридора и ги наблюдаваше.
— Естествено, че е добре. — „Просто иска да се увери, че няма да изчезна яко дим“ — помисли си Луис и тайничко се усмихна, но изведнъж се досети за друго момиченце, което обожавало „Веуикия и стуашен Оз“ и усмивката му помръкна. — Така ми се струва — отвърна той и направи знак с ръка на дъщеря си. Тя също вдигна ръка, сетне изтича навън, тъмносинята й пола грациозно се развяваше около бедрата й. За миг Луис остана поразен — стори му се много пораснала. Знаеше, че е зрителна измама, но все пак му даваше повод за сериозен размисъл.
— Готови ли сме? — попита един от племенниците. Луис кимна, последван от брата на Норма.
— Носете я внимателно — прегракнало произнесе Джъд, сетне се обърна и с наведена глава тръгна по пътеката между пейките.
Луис застана от ляво на ковчега (Джъд беше избрал за съпругата си стоманен ковчег, марка „Американ Итърнъл“) и го повдигна и хвана за дръжката, сетне четиримата мъже бавно понесоха останките на Норма към отворената врата. Навън беше ясен мразовит февруарски ден. Някой — навярно клисарят на църквата — беше посипал със сгурия хлъзгавата пътека. До тротоара стоеше катафалка Кадилак. Моторът на колата работеше на бавни обороти и ауспухът му бълваше белезникав дим в мразовития въздух. Шефът на погребалното бюро и синът му — някакъв здравеняк — стояха до катафалката и внимателно наблюдаваха придвижването на носачите на ковчега, готови да се притекат на помощ, ако някой (например братът на Норма) се подхлъзне или падне.
Джъд стоеше до него и наблюдаваше как поставиха ковчега в автомобила.
— Сбогом, Норма — промълви той. — Ще се видим скоро, момичето ми.
Луис се приближи до него и го прегърна през раменете, а братът на Норма застана от другата му страна, измествайки на заден план собственика на погребалното бюро и сина му. Яките племенници (или втори братовчеди) побързаха да се изпарят, безсъмнено преценили, че вече са си свършили работата. И не бе чудно, защото с течение на времето се бяха отчуждили от този клон на семейството; разбира се, познаваха лицето на покойната от снимки или може би от редките задължителни посещения в дома й — безкрайни следобеди, по време, на които опитваха бисквитите на Норма, отпиваха от бирата на Джъд и разсеяно слушаха разказите му за отдавна минали времена и за хора, които не познаваха, докато същевременно си мислеха за онова, което биха могли да направят през това време (да измият и излъскат колата, да поиграят боулинг или просто да седят пред телевизора в компанията на неколцина приятели и да гледат боксов мач), след което с облекчение си тръгваха с чувството на изпълнен дълг.
Джъд беше последната издънка от този клон на фамилията им и те се бяха отчуждили от него, също както разяден от ерозията астероид се отдалечава от главната планета и изчезва в пространството, докато се превърне в незначително петънце на хоризонта. За яките младежи миналото представляваше албум със стари снимки и истории за минали времена, разказвани им в прекалено затопления хол, където се чувстваха неудобно, защото не бяха стари, защото нямаха артрит и кръвта им все още кипеше. За тях миналото свършваше с ковчега, който вдигнаха и положиха в катафалката. В края на краищата, ако тялото на човека бе черупка за душата — Божието послание до света (според учението на различните религии), — то ковчегът марка „Америкън Итърнъл“ бе само черупка, съдържаща друга черупка и за здравеняците племенници (или братовчеди) миналото представляваше старо писмо, което трябваше да бъде изхвърлено, защото адресантът вече не съществуваше.