— Ще си лягаш ли, Лу?
— След малко отвърна той и я погледна. — Всичко наред ли е?
— И двамата спят като заклани.
Луис внимателно я изгледа и промълви:
— Ами ти? Защо не спиш?
— Досега четох.
— Сигурна ли си, че си добре?
— Разбира се — усмихнато отвърна Рейчъл. — Обичам те.
— И аз те обичам скъпа.
Той отново се обърна към библиотеката и откри учебника на обичайното му място и побърза да го извади.
— Докато двамата с Ели бяхте на погребението, Чърч довлече някакъв плъх в къщата — каза Рейчъл и се опита да се усмихне. — Ама че беше гаден!
— Господи, мила, съжалявам — възкликна Луис с надеждата, че гласът му няма да прозвучи виновно. — Сигурно е бил отвратителен.
Рейчъл приседна на стълбата. Облечена в розова бархетна нощница, с изчистено от грима лице и с коса, вързана на конска опашка, тя приличаше на дете.
— Изхвърлих го — каза тя, — но се наложи да ударя глупавия котарак с тръбата на прахосмукачката, защото изглеждаше решен да… да пази трупа. Знаеш ли, дори изръмжа срещу мене. Никога досега не го е правил. Напоследък изглежда странен — да не би да е болен от тифус или нещо подобно, Луис?
— Не вярвам, но ако настояваш, ще го заведа на ветеринар — бавно отвърна съпругът й.
— А, не, няма нужда — отвърна тя и умоляващо го изгледа. — Няма ли да си лягаш? Зная, че работиш, но…
— Идвам — каза Луис и се изправи, сякаш онова, което правеше, не беше важно. И наистина не беше важно — само че знаеше, че вече никога няма да напише унищожителното писмо, защото до утре ще изтече много вода и ще се случи нещо ново. Но плъхът си бе негова заслуга, нали? Плъхът, донесен от Чърч и безсъмнено разкъсан, с провиснали вътрешности и с откъсната глава. Да, плъхът си беше негов.
— Да си лягаме — промълви той и изгаси лампата в кабинета. Двамата с Рейчъл се изкачиха по стълбата, той я прегръщаше през кръста. Докато се любеха, се постара да бъде безкрайно нежен — но дори в момента, когато я облада, продължи да се вслушва във воя на вятъра зад заскрежените прозорци и да се пита къде е Чърч — котаракът, който принадлежеше на дъщеря му, а сега беше негова собственост — и дали в момента дебне или убива жертвата си. „Почвата на мъжкото сърце е камениста“ — помисли си той. Вятърът продължаваше да пее тъжния си припев, а на няколко километра от дома на Луис, Норма Крендъл, която едно време беше уплела на децата му еднакви вълнени шапки, лежеше в стоманения ковчег върху мраморна маса в моргата на „Маунтън Хоуп“. Топките памук, с които служителят от погребалното бюро бе подпълнил бузите й, положително бяха започнали да почервеняват.
34
В деня, когато навърши шест години, Ели се прибра от детската градина с книжна шапка, килната на главата й и с няколко свои портрета, нарисувани от приятелки по случай празника й (на най-сполучливите от тях, Ели приличаше на дружелюбно плашило). Освен това, тя разказваше страховита история за побой между хулигани в училищния двор през междучасието. Грипната епидемия най-сетне отмина, но се наложи да изпратят двама младежи за лечение в Медицинския център в Бангор. Сурендра Харду безсъмнено спаси живота на тежко болен студент първа година, който носеше ужасно име Питър Хамперитън. Въпросният студент повърнал, докато лежал по гръб на леглото в лечебницата и за малко щял да се задуши. Рейчъл се увлече по русокосия младеж, който опаковаше стоките в супермаркета в Брюър и всяка вечер се впускаше в поетични описания на издутите му отпред панталони, като веднъж каза:
— А може би е натъпкал там тоалетна хартия?
— Защо не го стиснеш между краката? — предложи Луис. — Ако изпищи, значи топките му не са фалшиви.
Рейчъл се смя до сълзи на думите му. Най-сетне краткият, но студен февруари, през който температурите винаги бяха под нулата, отмина. Дойде капризният март, когато валеше ту сняг, ту дъжд. По шосетата се образуваха коварни дупки и заледени гърбици и се появиха предупредителните оранжеви пътни знаци.
Силната, агонизираща скръб на Джъд, последвала смъртта на съпругата му, премина. Психолозите твърдят, че тя започва да се усеща три дни след погребението на любимия човек, остава здраво загнездена в сърцето на живия родственик най-често в продължение на четири, до шест седмици — подобно на този период от зимата, който хората от Нова Англия наричат „дълбока зима“. Но времето минава и наслоява чувствата едно върху друго, както се наслояват цветовете на дъгата. Силната мъка се превръща в скръб, след това — в тъга, която след време се преобразява в спомени за починалия — процес, който може да трае от шест месеца до три години и все пак да се счита за нормален. Денят, когато подстригаха Гейдж за пръв път настъпи и отмина. Луис забеляза, че новата коса на сина му е по-тъмна и побърза да се пошегува, но в сърцето си изпита мъка.