Пролетта дойде и остана за малко.
35
След време Луис Крийд започна да вярва, че двайсет и четвърти март, хиляда деветстотин осемдесет и четвърта година бе последният щастлив ден от живота му. Повече от шест седмици деляха семейство Крийд от трагичните събития, надвиснали над главите им като нож на огромна гилотина. Но едва по-късно, докато си припомняше всичко случило се през периода, Луис не намираше нищо, което да се сравни по своя колорит и силно въздействие с онзи щастлив ден. Навярно щеше да го запомни завинаги, дори ако не бе последван от ужасната трагедия. Струваше му се, че хубавите дни — хубави от начало да край — са изключително редки. В повечето случаи, в живота на човека навярно има общо тридесетина такива. Луис Крийд бе убеден, че Бог, в безкрайната си мъдрост, проявява безгранична щедрост,
Денят беше събота и той бе останал вкъщи, за да гледа Гейдж, докато Ели и Рейчъл отидоха на пазар в Бангор. Закара ги Джъд със стария си, раздрънкан пикап „Интернешънъл Харвестър“, модел 1959. Можеха да използват и комбито, но знаеха, че компанията им е приятна на стареца. Рейчъл попита съпруга си дали има нещо против да погледа Гейдж и той с удоволствие се съгласи. Радваше се, че Рейчъл ще се поразходи; беше прекарала цялата зима, без да напусне Лъдлоу и той смяташе, че й е необходимо малко разнообразие. Жена му стоически бе понесла „затворничеството си“, но все пак му се струваше доста изнервена.
В два Гейдж се събуди от следобедния си сън. Беше умърлушен и кисел и не пропускаше да проявява капризите, характерни за всички двегодишни деца. Луис направи няколко опита да го развесели, но усилията му останаха напразни. Като връх на всичко, проклетият малчуган изака в гърнето си огромно лайно, което Луис не успя да възприеме като абстрактна скулптора, въпреки че сред него се мъдреше синьо стъклено топче (което принадлежеше на Ели). Луис с ужас си помисли, че Гейдж е могъл да се задави и твърдо реши, че топчетата трябва да изчезнат (малкият пъхаше в устата си всичко, което му попадне).
Наостри уши и се заслуша в пролетния вятър, нахлуващ в къщата през отворените прозорци и люлеещ клоните на дърветата, които хвърляха редуващи се светлини и тъмни сенки върху поляната на съседния дом. Изведнъж си спомни, че преди около месец, на връщане от университета, случайно бе купил огромно хвърчило. Дали се бе сетил да се снабди и с необходимия канап? Господи, разбира се, че бе купил!
— Гейдж! — извика той.
Междувременно малкият бе намерил под дивана си зелен молив, с цвят на „пресен“ сопол и улисано драскаше в една от любимите книги на Ели („Ето още един повод за подклаждане на съперничеството между двамата“ — помисли си Луис и се усмихна). Ако Ели започне да се цупи заради „абстракциите“, изрисувани от Гейдж в любимата й книга (Луис се съмняваше, че ще успее навреме да я изтръгне от ръцете му), тогава небрежно ще спомене за съкровището, което бе открил в гърнето на брат й.
— Какво? — бодро извика Гейдж.
Вече говореше доста правилно и баща му беше решил, че е прекалено умен за възрастта си.
— Искаш ли да се поразходим?
— Иска да разходи! — възкликна малчуганът. — Иска да разходи. Къде тонките, тате?
Изразена фонетично, фразата му прозвуча нещо като: „Къее тонките таее?“, но навярно в превод означаваше: „Къде са ми маратонките, татко?“
Луис често се заслушваше в бърборенето на сина си не защото го намираше очарователно, а защото му се струваше, че невръстните деца приличат на емигранти, които учат чужд език по някаква объркана, но все пак забавна система. Знаеше, че бебетата умеят да възпроизвеждат всички звуци, на които е способен фонетичният апарат на човека… заваленото ‘Р’, което създава толкова трудности на начинаещите, изучаващи френски, мърморенето на австралийските аборигени, получено чрез експлазия в ларинкса, гърлените и резки съгласни в немския език. Докато учат родния си език децата губят тази си способност и Луис за пореден път се запита дали детството не представлява период за постепенно забравяне, отколкото на придобиване на знания.
След продължително търсене най-сетне откриха маратонките на Гейдж — те също се въргаляха под дивана. Една от теориите на Луис бе, че в семейства, където има малки деца, площта под канапетата в хола след известно време придобива някаква странна електромагнитна сила, която постепенно привлича всякакви боклуци — от бебешки шишета и безопасни за пелени, до моливи с цвят на сопол и стари броеве на списанието „Сизъм Стрийт“, със слепени страници от попадналата помежду им храна.