В отрицание на теорията му, якето на Гейдж се оказа насред стълбата. Най-трудно намериха червената му бейзболна шапка, без която той отказваше да излезе, защото беше на мястото си — в гардероба. Естествено, провериха там най-накрая, след като бяха преобърнали наопаки цялата къща.
— Къде отива, тате? — попита Гейдж и доверчиво подаде ръчичка на баща си.
— Отива на поляната на мисис Винтън — весело извика Луис. — Ще пускаме хвърчилото, приятелю.
— Хвърчило? — недоверчиво попита малкият.
— Положително ще ти хареса — отвърна Луис. — Имай малко търпение, дечко.
Отидоха в гаража. Луис извади връзката си с ключове, запали лампата и отвори малкия шкаф. Порови из него и измъкна хвърчилото, все още опаковано в хартия, върху която бе залепена касовата бележка. Беше го купил в средата на февруари, когато душата му жадуваше за настъпването на пролетта.
— Тоа? — запита Гейдж, което на неговия език навярно означаваше: „По дяволите, какво криеш тук, татко?“
— Това е хвърчило — обясни Луис и го извади от опаковката. Малкият любопитно наблюдаваше как баща му разпростря на пода хвърчилото, изобразяващо граблива птица, разперените пластмасови крила, на която бяха широки повече от метър и половина. Птицата имаше дълга, розова шия, завършваща с малка глава, откъдето в тях се взираха опулените й, налети с кръв очи.
— Пиленце! — извика Гейдж. — Татко купил пиленце!
— Да, наистина е птица — съгласи се Луис и се залови да поставя пръчките в специалните жлебове от обратната страна на хвърчилото. Сетне отново зарови из шкафа — търсеше кълбото специален канап, който бе купил през същия ден. Погледна Гейдж през рамо и повтори:
— Положително ще ти хареса, приятелю.
Гейдж наистина хареса хвърчилото. Занесоха го на поляната на мисис Винтън и Луис пръв го пусна в небето, по което преминаваха облаци, подгонени от пролетния вятър. Успя, въпреки че не бе пускал хвърчило от преди… Всъщност откога? Откакто е бил дванайсетгодишен. Господи, нима бяха изминали цели двайсет и три? Ужас.
Мисис Винтън бе връстница на Джъд, но за разлика от него, беше доста болнава. Живееше в тухлена къща в единия край на поляната. Джъд веднъж бе казал на Луис, че от незапомнени времена ливадата се нарича „поляната на Винтън“. Веднага зад къщата започваше гората, през която криволичеше пътеката към Гробището за домашни любимци и към индианското гробище отвъд него.
— Хвърчило лети, татко! — изцвърча Гейдж.
— Да, погледни колко високо се издига — изкрещя в отговор Луис и възбудено се засмя. Отпусна канапа толкова бързо, че се вряза в ръката му и Луис изпита пареща болка.
— Виж лешояда, Гейдж. Ще ги накара да се накензат!
— Накензат! — повтори Гейдж и високо и радостно се изсмя.
Слънцето се появи иззад пухкавия пролетен облак и сякаш изведнъж температурата се повиши с пет градуса. Баща и син стояха сред изсъхналата трева на ливадата на мисис Винтън, огрявани от колебливото мартенско слънце, което напразно се опитваше да създаде илюзията, че вече е настъпил април; над тях хвърчилото се издигаше все по-високо в лазурното небе, пластмасовите му криле се изопваха от силния вятър. Внезапно Луис изпита същото желание, както в детството си: да полети нагоре, заедно с него и от висините да съгледа истинската форма на земята, каквато навярно картографите виждат в мечтите си. Изпъкналите, кръвясали очи на лешояда съзираха всичко: поляната на мисис Винтън, по която имаше петна от сняг, който започваше да се топи; ето, че вече не беше поляна, а голям паралелепипед, обграден от каменни стени, от двете страни, а от третата — с пътя, който напомняше прав, черен шев. Птицата виждаше и криволичещата из долината река, наподобяваща пръстен от хладна стомана, вълните, на която все още носеха късове лед. Отвъд реката лешоядът съзираше Хампдън, Нюбърг и Уитърпорт, с един единствен кораб в пристанището му; може би и хартиената фабрика в Бъкспорт, почти скрита под облака дим, издигащ се от комините й. Нищо чудно погледът да достигаше чак до брега на Атлантическия океан, където прибоят гърмеше сред голите скали.
— Погледни колко е високо, Гейдж! — извика Луис и се засмя.
Малкият силно се изви назад и имаше опасност да падне, сетне, усмихнат до уши, замаха на хвърчилото.
Луис леко отпусна канапа и каза на сина си да му подаде ръка. Гейдж се подчини, без да откъсва очи от хвърчилото, което кръжеше и танцуваше във въздуха и хвърляше зигзаговидни сенки над полето.