Бяха започнали да говорят за Ева Линд още на излизане от града и темата се връщаше отново и отново с периодични прекъсвания.
— Не знам — каза Елинборг. — Мисля, че никой не знае. Горкото момиче — изпъшка тя тежко и добави: — И горкият Ерлендур.
— Тя е наркоманка — продължи Сигурдур Оли със сериозно изражение. — Бременна е, но хойка, сякаш животът ѝ зависи от това, и накрая убива детето си. Не мога да изпитвам съчувствие към такива хора. Въобще не мога да съчувствам на такива хора. Не го разбирам това и никога няма да мога да го разбера.
— Ама теб никой не те и кара да им съчувстваш — каза Елинборг.
— Тъй ли! Никога не съм чул да се говори за тях по друг начин, освен че имали проблеми. Това, което съм научил от подобни… — Той замълча. — Не мога да съжалявам такива хора! — повтори отново. — Това са отрепки. Нищо друго. Отрепки.
Елинборг изпъшка.
— Как се чувстваш, като си толкова съвършен? Винаги добре облечен, избръснат и сресан, с американска диплома, с неизгризани нокти и никакви грижи, освен да имаш пари за хубави дрехи? Никога ли не се уморяваш от това? Никога ли не се уморяваш от самия себе си?
— Ноуп[32] — каза Сигурдур Оли.
— Трудно ли е да се прояви малко разбиране към тия хора?
— Те са отрепки и ти добре го знаеш. Макар и тя да е дъщеря на стария, това не я прави по-добра. Тя е като всички други като нея на улицата, които се дрогират и използват приютите и рехабилитационните центрове единствено като временна спирка, преди отново да започнат разпътния си живот, защото това е единственото, което отрепките искат. Да се шляят и да се друсат.
— Как върви при вас с Бергтора? — попита Елинборг, загубила всякаква надежда да промени мнението му за каквото и да било.
— Отлично — каза Сигурдур Оли уморено и се спря пред поредната къща.
Бергтора буквално не го оставяше на мира. Постоянно искаше да се чукат, вечер, сутрин и посред бял ден, във всички пози, за които човек можеше да се сети, и навсякъде из жилището — в кухнята, в стаята, дори в тясното помещение за пране, легнали или прави. В началото това го радваше, но впоследствие бе започнал да усеща признаци на умора и да изпитва съмнения относно нейните истински намерения. Не че бяха правили вял и скучен секс когато и да било, изобщо не, но тя никога преди не бе имала такова силно желание и толкова много хъс за любов. Двамата не бяха говорили сериозно за деца, въпреки че трябваше вече да са започнали да го правят. Достатъчно дълго време бяха живели заедно. Той знаеше, че Бергтора използва хапчета, но все си мислеше, че ще се опита да го върже чрез някое дете. Макар изобщо да нямаше нужда да го връзва чрез каквото и да било, защото той я обичаше по свой начин и не желаеше да живее с друга. „Но жените са непредсказуеми“, мислеше си той. Човек никога не знае какво ще му дойде до главата.
— Странно е, че от статистиката нямат имената на онези, които са живели в къщата, ако въобще някой е живял в нея — каза Елинборг и слезе от колата.
— В регистрите от този период е пълна каша. Огромен брой хора са се преселили в Рейкявик през годините на войната и след тях. Мнозина са се водили, че живеят и на двете места, преди да се устроят окончателно. А освен това, изглежда, са затрили част от списъците с жителите. Имат някакъв проблем с документацията. Човекът, с когото говорих, каза, че не може да ги намери толкова бързо.
— Може пък и никой да не е живял там.
— Не би трябвало да са живели дълго време в тая пустош. Може да са били регистрирани на друго място. Може да са се установили в полето за няколко години само, че дори и за месеци, докато е имало недостиг на жилища в Рейкявик през войната, и да са се пренесли във военните бараки след нея. Простолюдието от бараките. Как ти се струва тази теория?
— Пасва като ръкавица.
Собственикът на вилата ги посрещна на прага. Беше възрастен човек, слаб, със сковани движения, с рядка бяла коса, носеше тънка светлосиня риза, през която ясно се виждаше потникът му. Беше обут в сив бархетен панталон и нови спортни обувки. Покани ги да влязат и като видя, че вътре е пълно с какви ли не боклуци, Елинборг се зачуди дали човекът живее тук целогодишно. Попита го.
— Всъщност може да се каже — отговори мъжът и седна в едно кресло, а на тях им посочи столовете, които стояха в средата на стаята. — Започнах да строя преди около четиресет години и дойдох тук със старата ми ладичка преди пет, струва ми се. Или може да бяха шест години. Всичко ми се слива. Нямам намерение да живея повече в Рейкявик. Отвратителен град и…
— Имало ли е къща тук, в полето, може би вила, подобна на твоята, но не непременно използвана като такава? — попита Сигурдур Оли, който ни най-малко не се интересуваше от мнението на човека за столичния град. — Имам предвид, преди четиресет години, когато си започнал да строиш?