„Отвратителна майка! Накарай ги да млъкнат или ще ги избия!“
Знаеше, че е напълно способен на това, знаеше, че като нищо може да го стори.
Двете момчета изскочиха от кухнята веднага щом го видяха да се нахвърля върху майка им, но Микелина остана, както винаги. Тя трудно можеше да се движи без чужда помощ. Лежеше на миндера в кухнята, където спеше и прекарваше целия ден, защото това бе мястото, където най-лесно можеше да бъде наглеждана. Обикновено не помръдваше, когато той влизаше, а когато започнеше да изтезава майка ѝ, само придърпваше със здравата си ръка одеялото над главата си, сякаш искаше да изчезне.
Не видя какво се случи. Не искаше да вижда това. Чуваше виковете му през завивката си, чуваше стенанията на майка си. Когато чу как майка ѝ се удари в стената и се свлече на пода, се стресна, сви се на кълбо под одеялото и започна тихичко да си припява:
Седнала е в своето креватче,
обула си е късото чорапче,
къдрици руси има
дъщеричката любима.
Когато спря да пее, в кухнята беше настъпила тишина. Измина дълго време, преди да се осмели да махне одеялото от главата си. Изключително предпазливо погледна с едно око изпод завивката. Не го видя. Погледна към коридора — външната врата беше отворена. Сигурно бе излязъл. Надигна се и видя майка си да лежи на пода. Отметна одеялото от себе си и изпълзя от леглото. С мъка се придвижи по пода под кухненската маса в посока към майка си, която все още лежеше свита на кълбо и не помръдваше.
Микелина легна плътно до майка си. Бе много слаба и безсилна, трудно ѝ бе да пълзи по твърдия под. Но трябваше да се движи, поне така мислеха братята и майка ѝ. Не и той. Той често бе заплашвал да убие слабоумната. Да удуши нещастницата в нейното отвратително легло! Сакатата!
Майка ѝ не помръдна. Усети, когато Микелина допълзя зад гърба ѝ и я погали по главата. Болката в гръдния кош не намаляваше и от носа ѝ още течеше кръв. Не знаеше дали не бе припаднала. Мислеше си, че той все още е в кухнята, но щом Микелина се бе раздвижила, нямаше как да е така — нищо друго не ужасяваше Микелина повече от нейния доведен баща.
Протегна се внимателно и изпъшка от болка, хвана се за страната, където той я бе изритал. Сигурно ѝ беше счупил някое ребро. Преобърна се по гръб и погледна Микелина. Момичето бе плакало и върху лицето му беше изписан ужас. Стресна се, когато видя кръвта по лицето на майка си, и отново заплака.
— Всичко е наред, Микелина — простена майка ѝ. — Всичко ще се оправи.
С мъка стана на крака, като се подпираше на кухненската маса.
— Ще преживеем и това.
Опипа се отстрани и усети как болката я пронизва като нож.
— Къде са момчетата? — попита и погледна към лежащата на пода Микелина.
Момичето посочи вратата и издаде звук, който изразяваше умората и уплахата ѝ. Майка ѝ винаги се държеше с нея като с напълно нормално дете. Доведеният ѝ баща я наричаше единствено „малоумна“ или с още по-лоши имена. На тригодишна възраст Микелина бе получила възпаление на мозъчната ципа и едва оживя. Много дни лежа между живота и смъртта при монахините от Ландакотшпитали[33]. На майка ѝ не разрешиха да остане при нея, колкото и да плачеше и да се молеше. Микелина оживя, но вече не можеше да движи дясната страна на тялото си — крака, ръката и лицевите мускули. Цялата изглеждаше изкривена, едното ѝ око бе полузатворено, а устата ѝ бе замръзнала в гримаса, трудно задържаше слюнките си.
Момчетата знаеха, че не могат да защитят майка си, по-малкият бе на осем години, по-големият — на дванайсет. Познаваха яростта на баща си, когато се нахвърлеше върху майка им, грозните думи, които използваше, когато се готвеше да я пребие, лудостта му, когато започнеше да ѝ крещи. Затова побягваха, по-големият, Симон, сграбчваше брат си и го тикаше пред себе си като някое уплашено домашно животинче, ужасен до смърт от възможността баща им да прехвърли злобата си върху тях.
Някой ден щеше да може да вземе и Микелина със себе си.
И някой ден щеше да може да защити майка си.
Братята побягнаха навън от къщата, към касисовите храсти. Беше есен, храстите бяха покрити с гъсти тъмнозелени листа. Плодчетата бяха станали огненочервени, пращяха от сок и се пукаха в ръцете, когато ги беряха и ги слагаха в кутиите, които майка им даваше.
33
Болницата „Св. Йосиф“ в Ландакот. В края на XIX в. в Рейкявик възниква огромна нужда от болница. Кметството на града е готово да вложи пари в изграждането на болнично заведение, но Алтингът (Парламентът) отказва. През 1901 г. сестрите от католическата църква „Св. Йосиф“ в Ландакот, в западната част на Рейкявик, предлагат да изградят и ръководят модерна болница. Предложението е прието с радост от Алтинга, макар и той да не отпуска нито средства, нито паричен заем за това, защото мнозина не искат да имат работа с монахините заради католическата им вяра. Болницата „Св. Йосиф“ бива построена с дарения от Европа през 1902 година. Дотогава сестрите в Ландакот използват своя параклис като болнична сграда. До 1930 г., когато се построява Националната болница, „Св. Йосиф“ в Ландакот е използвана като общодържавно и университетско болнично заведение.