— А дали е запазил кичур от косите ѝ? — подхвърли Елинборг и Ерлендур реши, че тя все още си мисли за някой любовен роман. — Може би в рамка от картина или в някой медальон — добави тя. — Ако наистина я е обичал толкова много!
— Кичур? — зяпна Сигурдур Оли.
— Тоя винаги загрява бавно — каза Ерлендур, който бе разбрал какво има предвид Елинборг.
— Какъв кичур? — попита Сигурдур Оли.
— Ако не друго, така ще можем да я елиминираме.
— Коя? — възкликна Сигурдур Оли. Гледаше ту единия, ту другия, но поне беше престанал да зяпа. — Да не говорите за ДНК тест?
— А и жената от каменистото поле — промълви Елинборг. — Би било интересно да я открием.
— Зелената жена — сякаш на себе си бързо изрече Ерлендур.
— Ерлендур — каза Сигурдур Оли.
— Да.
— Тя, естествено, не може да е била зелена.
— Сигурдур Оли.
— Да.
— Да не мислиш, че съм идиот.
В този момент телефонът върху бюрото на Ерлендур иззвъня. Беше Скарпхедин, археологът.
— Всичко се нарежда — каза той, — ще стигнем до костите след около два дни.
— Два дни! — изненадано повиши глас Ерлендур.
— Горе-долу толкова. Все още не сме открили нищо, което да може да се нарече оръжие. Може би ти се струва, че ненужно дълго време се ровим, но аз мисля, че трябва да направим нещата като хората. Не искаш ли да дойдеш и да погледнеш сам?
— Да, тъкмо тръгвах към вас — каза Ерлендур.
— Ще вземеш ли пътьом малко сладки? — попита Скарпхедин и Ерлендур за миг си представи жълтите бивни.
— Сладки ли? — избухна той.
— Виенски сладки — каза Скарпхедин.
Ерлендур му тръшна телефона. Каза на Елинборг да го придружи до Гравархолт, а на Сигурдур Оли да отива в мазето на Бенямин и да се опита да открие нещичко за вилата, която търговецът започнал да строи, но престанал да се интересува от нея, когато животът му се сринал.
На път към Гравархолт Ерлендур все още мислеше за безследно изчезнали и за хора, изгубили се в буря. Припомни си историите за изчезването на Йон Ойстман. Той замръзнал до смърт, вероятно в Бльондугил, през 1780 година. Конят му бил намерен с прерязано гърло, а от Йон не било намерено нищо друго, освен едната му ръка.
Тя била в синя плетена ръкавица[35].
Бащата на Симон беше чудовището от всичките му кошмари.
Така беше, откакто се помнеше. Боеше се от това чудовище повече от всичко друго в живота си и когато то налагаше майка му, Симон не искаше нищо друго, освен да може да ѝ помогне. Представяше си неизбежната битка, все едно четеше приключенски роман, в който рицарят пронизва огнедишащия дракон, но в кошмарите си Симон никога не излизаше победител.
Чудовището в кошмарите на Симон се казваше Гримур[36]. То никога не беше „татко“ или „баща“, единствено Гримур.
Симон беше буден, когато Гримур ги бе надушил и издирил в бунгалото в Сиглуфьордур, чу го как просъсква в ухото на майка им, че ще убие Микелина в планината. Видя ужаса у майка си, видя как тя изведнъж сякаш изгуби контрол, с всички сили се хвърли назад върху таблата на леглото и припадна. Това като че ли разколеба Гримур. Симон го гледаше как свестява майка му, като ѝ удря плесници, една след друга. Долови киселата воня, която се разнасяше от Гримур, и от страх се сви още по-надолу в дюшека, молейки Исус да го прибере при себе си на небето.
Не чу какво друго съскаше Гримур в ухото на майка му. Чуваше единствено стоновете ѝ. Потиснати, като у ранено животно, те се смесваха с псувните на Гримур. Много леко повдигна клепачи и през цепчицата видя Микелина да го гледа в мрака втренчено, с изцъклени от неописуем ужас очи.
Симон бе престанал да се моли на своя Бог, бе престанал да говори с „най-добрия си брат“, Исус, въпреки че майка му бе казала никога да не губи вяра в него. Симон не споделяше мнението на майка си, но спря да говори с нея за това, защото виждаше по изражението на лицето ѝ, че не ѝ харесва онова, което той казва. Той знаеше, че никой, и най-малкото Бог, не би помогнал на майка му да тръшне Гримур на земята. Знаеше, че Бог е всесилният и всемъдрият създател на небето и земята, че той е създал Гримур, както и всички останали, че той поддържа живота в чудовището и го оставя да се нахвърля върху майка му, да я влачи за косата по пода на кухнята, да храчи върху нея. А понякога Гримур се нахвърляше и върху Микелина, проклетата малоумна, биеше я и издевателстваше над нея. Друг път пък правеше това със Симон, риташе го и го удряше с такава сила, че веднъж му изби зъб от горната челюст и всичко се опръска с кръв.
Исус, най-добрият брат. На дечицата приятел драг.
35
През 1760 г. в Исландия плъзва епидемия от краста по овцете вследствие на внасянето в страната на английски елени. Епидемията е овладяна през 1778–1779 г. чрез унищожаване на болните животни, като са били изклани повече от 60 % от овцете в Исландия. През пролетта на 1780 г. съдържателят на манастира в Рейнищадур в Скагафьордур (Централна Северна Исландия) изпраща двамата си синове (Бяртни и Ейнар) заедно с управителя си Йон Ойстман да купуват овце от всички краища на страната. В крайна сметка през късната есен на същата година от Южна Исландия тръгват общо 5 души със 180 глави овце и 16 коня по маршрута, минаващ през високопланинското плато Кьолюр, за да се приберат у дома на север. Излязла страховита буря, която траяла няколко дни. През пролетта на следващата година някакъв пътник се натъкнал в едно ждрело на палатка, в която имало 4 трупа — на двамата братя от Рейнищадур и на двама пастири. От Йон Ойстман нямало и следа. Наоколо навсякъде имало умрял добитък. Пътникът съобщил в близката ферма за откритието си. Организирали група, която да пренесе труповете на братята в родното им място, но когато отишли при палатката, телата били изчезнали. След почти 66 години скелетите на братята били намерени в близко дере, затрупани с камъни. Трупът на Йон Ойстман никога не бил открит, освен една ръка, която била в ръкавица с неговия знак. Конят му бил намерен с прерязано гърло, като преди това са му били отрязани юздите и седлото. Само кучето му се появило полуживо в някаква ферма в края на 18-километровата клисура Бльондугил. Тъй като братята от Рейнищадур вероятно са предчувствали гибелта си, преди да поемат на път, по-малкият, Ейнар, раздал вещите си, а по-големият, Бяртни, рецитирал стихчета, в които казвал, че ще загинат. В рода на хората от Рейнищадур до ден днешен мъжете не ги кръщават с името Бяртни, не яздят рижи или светлочервеникави коне и не се обличат в зелено. Този, който наруши този обичай, го чака бърза гибел.
36
Едно от имената на Один в митологията. Произлиза от думата gríma (грима) — „маска“, и се свързва с преобразяванията на Один, докато странства. Метафоричното значение на „грима“ е „нощ“, а Гримур е и името на чудовищен дракон. — Б. пр.