Ерлендур седя дълго време в колата, наблюдавайки входа на жилището. Удържа да не пуши и тъкмо се канеше да запали колата и да потегли, когато вратата се отвори. Излезе един мъж, обгърнат от облак цигарен дим. Хвърли фаса си в градинката пред къщата. На ръст беше средно висок, мускулест, с дълга черна коса, облечен в черно от главата до петите. Външният вид пасваше с този от полицейския доклад. Когато мъжът изчезна зад ъгъла, Ерлендур тихо подкара колата си и се отдалечи.
Дъщерята на Роберт посрещна Елинборг на вратата. Елинборг ѝ се беше обадила предварително. Жената се казваше Харпа и беше прикована към инвалиден стол, краката ѝ бяха изключително слаби и безжизнени, но тялото и ръцете ѝ бяха силни. Елинборг се изненада, когато ѝ отвори тя, но не каза нищо. Жената я покани да влезе. Остави вратата отворена след себе си и Елинборг я затвори, след като пристъпи прага. Жилището беше малко, но удобно, специално обзаведено за своя собственик. Кухнята и тоалетната бяха оборудвани по необходимия начин, стаята също, лавиците за книги бяха разположени на не повече на метър от пода.
— Съболезнования за баща ти! — каза Елинборг някак засрамено и последва Харпа в стаята.
— Благодаря ти! — отвърна жената в инвалидния стол. — Беше твърде възрастен. Надявам се да не остарея толкова. Най-малко искам да попадна в старчески дом и години наред да чакам смъртта си. Направо ми се плаче, като си го помисля.
— Разпитваме за хора, които може да са живели във вилата в Гравархолт, от северната страна — каза Елинборг. — Недалеч от вашето място. Било е по някое време около войната или годините след нея. Говорихме с баща ти точно преди да умре и той ни разказа за семейство, за което знаел, че е живяло в къщата, но за съжаление, не можа да ни каже нищо повече.
Елинборг си представи маската върху лицето на Роберт, трудното му дишане и безкръвните му ръце.
— Май ти говори за намерените кости — каза Харпа и оправи кичур коса, който беше паднал на челото ѝ. — По телевизията.
— Да, открихме скелет там в местността и се опитваме да установим на кого може да е. Ти спомняш ли си това семейство, за което спомена баща ти?
— Бях на седем години, когато войната дойде тук — отвърна Харпа. — Спомням си войниците в Рейкявик. Къщата ни беше на „Лойгарвегур“[40], но аз нищо не разбирах тогава. Войници имаше и в каменистото поле, от южната страна. Построиха бараки и укрепление. От една дълга цепнатина се подаваше дуло на оръдие. Всичко беше много драматично. Беше ни забранено да отиваме натам, на мен и на брат ми. Спомням си, че навсякъде имаше ограждения. Ограждения с бодлива тел. Не ходехме често натам. Прекарвахме дълго време на вилата, която татко построи, главно през летата. Естествено, имаше и други хора по вилите наоколо, но едва ги познавахме.
— От баща ти разбрах, че в тази къща са живели три деца. Може да са били на твоята възраст. — Елинборг погледна към инвалидния стол. — Ти може да не си била много способна да пътуваш.
— Напротив — каза Харпа и удари по стола си. — Това се случи по-късно. Катастрофа с кола. Бях на около трийсет. Не си спомням за деца там на полето. Спомням си за деца по другите вили, но не и там.
— Има касисови храсти недалеч от мястото, където е била лятната вила и където намерихме костите. Баща ти говореше за жена, която ходела там, по-късно, доколкото разбрах. Ходела често, или поне така ми се стори, че казва, вероятно облечена в зелено. И е била недъгава.
— Недъгава ли?
— Той каза така, по-скоро така написа.
Елинборг извади листчето, на което Роберт беше писал, и го подаде на Харпа.
— Вероятно е било по времето, когато все още сте притежавали вилата — продължи Елинборг. — Разбрах, че сте я продали някъде около хиляда деветстотин и седемдесета.
— Седемдесет и втора — каза Харпа.
— Виждала ли си такава жена?
— Не, нито съм чувала някога баща ми да говори за нея. Съжалявам, че не мога да съм ти от полза, но никога не съм виждала такава жена, не знам нищо за нея и не си спомням за хората от мястото, за което говориш.
— Можеш ли да предположиш какво имаше предвид баща ти с думата „недъгава“?
— Ами това, което означава. Той винаги е казвал това, което мисли, без заобикалки. Беше много точен човек. Добър човек. Добър с мен. След катастрофата. И след като съпругът ми ме напусна. Издържа три години след инцидента и си тръгна.
На Елинборг ѝ се стори, че жената се усмихва, но на лицето ѝ нямаше никаква усмивка.
40
Една от най-старите търговски улици в Рейкявик. Построена е през 1885 година. Името означава „пътят на прането“ и произлиза от факта, че улицата води към горещите извори в Лойгардалур („долината на прането“), където в миналото жените са носели дрехите за пране.