„С майка ти ли? — беше попитал Ерлендур. — Не може ли да изключим радиото с тия коледни песнопения?“
Опитваше се да спечели време. Въпросите на Ева Линд за миналото винаги му създаваха проблеми. Не знаеше какво да ѝ отговори за кратко просъществувалия семеен живот, за децата, които му се бяха родили, и защо си беше отишъл. Нямаше отговор за всичките ѝ въпроси и тя щеше да се разсърди. Къс ѝ беше фитилът, щом станеше въпрос за семейството ѝ.
„Не, искам да слушам коледни песни — каза му Ева Линд и Бинг Кросби продължи да пее за бялата Коледа. — Никога, ама никога не съм я чувала да говори добре за теб, а все трябва да е видяла нещо у теб. В началото. Когато сте се запознали. Какво е било това?“
„Питала ли си нея за това?“
„Да.“
„И какво казва?“
„Нищо. Би трябвало в този случай да каже нещо положително за теб, но не ѝ се удава. Не ѝ се удава да измисли нещо хубаво за теб. Какво е било това? Защо вие двамата…“
„Не знам — каза Ерлендур и наистина го мислеше. Опитваше се да бъде ясно разбран. — Не знам защо. Нямаше нищо, което да сме направили или подготвили. Просто се случи.“
„Какво ти се е въртяло тогава в главата?“
Ерлендур не отговори. Мислеше за децата, които никога не опознават родителите си, никога не получават шанс да разберат какви са те всъщност. Идват в живота им, когато той е почти преполовен, и не знаят нищо за тях. Познават ги единствено като баща и майка, властник и защитник. Никога не узнават какви тайни крият тези хора, всеки поотделно и двамата заедно, и резултатът е такъв, че родителите остават също толкова непознати за собствените си деца, колкото и всеки друг, когото те срещнат по пътя на живота си. Мислеше си за това, как родителите могат да държат децата си на разстояние, докато не остане нищо друго освен заученото вежливо поведение с изкуствена сърдечност, породена повече от общите преживявания, отколкото от истинска любов.
„Какво ти се е въртяло в главата?“
Въпросите на Ева Линд отвориха малка рана, в която тя човъркаше все повече и повече.
„Не знам“ — каза Ерлендур.
Държеше я на дистанция, както винаги бе правил. Тя усети това. Може би тя му говореше така, за да усети именно това. За да получи поредното потвърждение. Да почувства колко далеч от нея е той, колко много не ѝ достига, за да го разбере.
„Трябва да си видял нещо у нея!“
Как можеше тя да го разбере, след като той самият не се разбираше понякога?
„Запознахме се на някаква забава — каза Ерлендур. — Предполагам, че в подобна среща няма никакво бъдеще.“
„И после ти просто си тръгна!“
„Не съм си тръгнал „просто“ — отвърна Ерлендур. — Не беше така. Но накрая си тръгнах и с това се свърши. Не знам. Може би няма правилен път. Ако има такъв, то ние не го намерихме.“
„Но нищо не е било свършило“ — каза Ева Линд.
„Не“ — каза Ерлендур.
Слушаше песента на Кросби по радиото, през прозореца се виждаше как едри снежинки мързеливо се стелят по земята. Погледна към дъщеря си. Пръстенчетата, забити през веждите ѝ. Малкото метално топче в носа ѝ. Краката с войнишките обувки, качени на масата. Мръсните тъмни ивици под ноктите. Коремът под черната фланелка, който беше започнал да расте.
„Това никога не свършва“ — каза той.
Хьоскулдур Тораринсон живееше при дъщеря си, в малко приземно жилище на красива еднофамилна къща в Аурбайр[42], и от думите му можеше да се разбере, че е доволен от положението си. Беше дребен, пъргав човек с посивяла коса и побеляла брада около малката си уста. Носеше карирана работническа риза и бежов бархетен панталон. Елинборг лесно го бе открила. Не бяха толкова много Хьоскулдуровците в Гражданския регистър, които да са на следпенсионна възраст. Тя се обади на повечето, които живееха в страната, и въпросният Хьоскулдур от Аурбайр потвърди, че е бил наемател на Бенямин Кнудсен, горкия нещастник, благословен да е. Добре си спомнял всичко, макар и да не живял дълго време горе в неговата вила.
Елинборг и Ерлендур седяха в стаята му, домакинът вече им бе налял по чаша кафе и бяха приказвали за времето и пътя. Той им каза, че бил кореняк рейкявикчанин, роден и отраснал в града, и че проклетите консерватори изсмуквали бавно и сигурно живота от пенсионерите, както и от всеки друг нещастник, който не можел да се грижи сам за себе си. Ерлендур реши да спре мрънкането на стареца.
— Защо реши да отидеш горе в каменистото поле? Не е ли малко далеч там за един рейкявикчанин?
42
Район в югоизточната част на Рейкявик, който обхваща 5 квартала, в това число и „Гравархолт“. Известен е с музея си на открито, в който са изложени много исторически къщи от миналото на Рейкявик.