— Не знаеш колко си прав! — каза Хьоскулдур и сипа още кафе по чашите. — Само че нямаше какво друго да се направи. Поне не и за мен. По онова време никъде не можеше да се намери жилище в Рейкявик. През войната всяко килерче бе заето. Изведнъж се оказа, че в града селяците могат да припечелват бързи пари, а не да им се плаща в скир[43] или бренивин[44]. Хората спяха по палатки, ако нямаше къде другаде. Цените на жилищата се повишиха безобразно, затова се пренесох на полето. Какви са тия кости, дето сте ги намерили?
— Кога се премести на полето? — попита Елинборг.
— Трябва да е било накъде към четиресет и трета или четиресет и четвърта. Мисля, че беше есента. По средата на войната.
— Колко време живя там?
— Живях горе една година. До следващата есен.
— Сам ли беше?
— Аз и жена ми. Ели, благословена да е. Тя е покойница.
— Кога е починала?
— Преди три години. Да не си помисли, че съм я заровил в полето? На такъв ли ти приличам, драга?
— Не открихме регистрирани живеещи в онази къща — каза Елинборг, без да му отговаря на въпроса. — Нито ти, нито друг. Не си съобщил за пребиваването си там.
— Не си спомням вече как беше. Ние никъде не сме се регистрирали. Постоянно си търсехме жилище. Постоянно се намираха някакви, които плащаха по-добре от нас, после подочух за къщата на Бенямин и отидох да говоря с него. Наемателите му си бяха тръгнали току-що и той ме съжали.
— Знаеш ли кои са били наемателите? Тези преди теб.
— Не, но си спомням, че като пристигнахме, всичко беше като за пример. — Хьоскулдур допи кафето си, напълни отново чашата си и отпи. — Направо излизано — продължи той.
— Как така излизано?
— Ами така, спомням си, че Ели много говореше за това. Беше изключително впечатлена. Всичко там беше изтъркано и излъскано, никъде не се виждаше и една прашинка. Все едно че пристигахме в хотел. Не че ние сме били някакви мърльовци, съвсем не. Но за тази къща се бяха грижили изключително добре. Очевидно стопанката отлично си е знаела работата, така каза моята Ели.
— Тъй че никъде не си видял следи от борба или нещо подобно? — попита Ерлендур, който до този момент беше седял мълчалив. — Като например петна от кръв по стените?
Елинборг изгледа Ерлендур. Той да не би да занасяше стареца?
— Кръв? По стените? Не, нямаше кръв.
— И всичко подредено като по конец?
— Като по конец. Наистина.
— Имаше ли храст до къщата, когато ти беше там?
— Имаше няколко храста френско грозде, да. Добре си ги спомням, защото бяха родили много плод тази есен и си направихме сладко.
— Не си ги садил ти? Или Ели, жена ти.
— Не, не сме ги садили ние. Там си бяха, когато се нанесохме.
— Би ли могъл да предположиш чии са костите, които намерихме в земята там? — попита Ерлендур.
— Затова ли дойдохте тук? За да разберете дали аз съм убил човек?
— Мислим, че човешко тяло е било заровено при вилата в годините по време на войната или някъде в този период — каза Ерлендур. — Но не те подозираме в никакво убийство. Ни най-малко. Говорил ли си нещо с Бенямин за хората, които са били преди теб във вилата?
— Всъщност да — отвърна Хьоскулдур. — Споменах как предишните му наематели са се грижили за къщата по някое време, когато плащах наема, и ги похвалих. Той сякаш не прояви никакъв интерес. Изключително сдържан човек. Загубил жена си. Удавила се в морето, както чух.
— Годеница. Не са били женени. Спомняш ли си за англичаните там в района? — попита Ерлендур. — Или за американците, по-късно през войната?
— Гъмжеше от англичани тук, след като дойдоха през четиресета. Построиха бараки от другата страна на полето, сложиха и оръдие, за да защитават Рейкявик от нападение. Това винаги ми е приличало на някакъв виц, но Ели ми казваше да не се шегувам с тези неща. После британците си тръгнаха и американците се нанесоха на тяхно място. Те бяха вече там горе, когато аз отидох. Англичаните си бяха тръгнали отдавна.
— Успя ли да се запознаеш с някого от тях?
— Не. Те се държаха много дистанцирано. Не вонят като британците, така казваше моята Ели. Бяха много по-спретнати и мъжествени. По-изискани. Много по-изискани от тях. Като във филмите. Кларк Гейбъл. Или Кари Грант.
„Кари Грант е англичанин“, помисли си Ерлендур, но не смяташе да поправя многознайкото. Видя, че и Елинборг реши да си замълчи.
— И строяха по-добри бараки — продължи Хьоскулдур непоколебимо. — Много по-добри от тези на британците. Американецът бетонираше основата и не използваше гнило дърво като англичанина. Много по-добро място за живот си създаваше. И с всичко, до което американецът се докоснеше, беше така. Всичко беше много по-добро и по-чисто.