Военните бяха облечени в тревистозелени дрехи, с колани на кръста и обути в здрави черни обувки, които се завързваха чак до прасците. Понякога носеха каски на главите или пушки и пистолети в кобури на коланите. Ако времето биваше горещо, сваляха куртките си и работеха голи до кръста под слънцето. Случваше се да правят учения, тогава се придвижваха с пълзене, търчаха насам-натам и се хвърляха на земята, като стреляха с пушките си. Вечер от базата се разнасяха глъч и музика. Понякога музиката идеше от уреди и песните имаха някакъв металически звук. Друг път самите войници пееха в нощта песни от своята си страна, за която Симон знаеше, че се казва Британия, а Гримур беше казал, че била империя.
Разказаха на майка си за нещата, които се случваха в каменистото поле, но тя прояви много малък интерес. Въпреки всичко успяха един път да я накарат да отиде с тях. Тя постоя и гледа известно време лагера на британците, след което се обърна и тръгна към къщи. Спомена нещо за проблеми и опасности и забрани на момчетата да си врат носовете при войниците, защото човек никога не знаел какво можело да стане, когато насреща му има хора с пушки, а тя не искала да им се случи нещо лошо.
Мина време и един ден в продоволствената база дойдоха американци и почти всички британци си тръгнаха. Гримур каза, че ги били изпратили на смърт, а американецът получил възможността да си седи на спокойствие в Исландия и да няма никакви грижи.
Гримур вече не пренасяше въглища, бе започнал да работи за американците в каменистото поле. При тях имаше достатъчно работа и пари. Веднъж, докато се разхождаше из полето, помоли за работа в базата и я получи без никакъв проблем — в склада и в малка столова. След това храната на семейната трапеза значително се промени. Веднъж Гримур донесе червена консерва с малко ключе отстрани. Нави металния похлупак назад с ключето, обърна кутията и от нея върху чинията падна розово парче месо, обвито с прозрачно желе, което се тресеше по странен начин и бе приятно солено.
— Шунка — каза Гримур. — От самите Съединени американски щати.
Никога през живота си Симон не бе ял нещо толкова вкусно.
Отначало не се замисляше как тази нова храна идва на масата им, но забеляза тревожното изражение на лицето на майка си, когато Гримур донесе цял кашон с такива консерви и го скри в къщата. Понякога Гримур носеше в Рейкявик чувал с разни кутии и стоки — Симон не знаеше какви — и когато се връщаше, броеше крони и йорета на масата в кухнята. Тогава биваше обзет от странна радост, каквато Симон преди не бе забелязвал у него. Освен това не беше и толкова зъл с майка им. Дори престана да говори за газостанцията. И от време на време галеше Томас по главата.
Продуктите започнаха направо да се стичат в къщата им: американски цигари, прекрасна храна в консерви и не само това, ами и плодове, и силонови чорапогащници, каквито според майка им всички жени в Рейкявик мечтаели да имат.
Всичко това минаваше през дома им. Веднъж Гримур донесе малка кутия с чудноват аромат. Симон никога не беше помирисвал нещо подобно. Гримур отвори пакета и разреши на всички да опитат, каза, че това било гума, която американецът преживял понякога като някоя крава. Човек не трябвало да гълта тая гума, а след известно време да я изплюе и да си вземе друго парче. Симон, Томас, дори Микелина, която също бе получила от розовата ароматна гума, дъвчеха усилено, сякаш от това им зависеше животът, плюеха и отново си вземаха друго парченце.
— Това се казва „гъм“[46] — каза Гримур.
Гримур бързо се научи да се оправя на английски и се сприятели с войниците. Понякога, когато те получеха отпуск, той ги канеше вкъщи на гости и тогава Микелина трябваше да стои в другата стаичка, а момчетата — да бъдат сресани. Майка им обличаше рокля, която винаги трябваше да бъде готова за такъв случай. Войниците идваха, бяха учтиви и поздравяваха с ръкостискане, представяха се и даваха на момчетата разни сладкиши. След това сядаха на масата, разговаряха за нещо и си пийваха. После си вземаха довиждане, качваха се на военен джип и отпрашваха към града. В къщата, в която иначе никой не идваше на гости, отново ставаше тихо.
Най-често обаче войниците отиваха направо в Рейкявик, прибираха се през нощта доволни и пеещи и тогава в каменистото поле се разнасяха викове и крясъци, а един или два пъти сякаш се чуха изстрели, макар и не от голямото оръдие, „защото, ако се стреля от него, значи, че проклетите нацисти са дошли в Рейкявик, за да ни избият всички до един “, казваше Гримур. Той често отиваше с войниците в града, забавляваше се заедно с тях и се прибираше у дома, научил някоя от модерните американски песнички. Симон никога не бе чувал Гримур да пее преди това лято.