— Отзад.
— Всичко наред ли е с тях?
— Наред? Да. Микелина искаше да излезе на слънце.
— Не трябва никога повече да правиш това — повтори тя и излезе да нагледа Микелина. — Чуваш ли? Никога повече!
Тя отиде зад ъгъла на къщата и видя войника да стои до Томас и Микелина, гледайки надолу към момичето в пълно недоумение. Микелина бе изкривила лице в гримаса и протягаше глава срещу слънцето в усилието си да види кой е застанал до тях. Не виждаше лицето му на фона на слънцето, което я заслепяваше. Войникът погледна майка им, после отново сведе очи към Микелина, която се извиваше конвулсивно в тревата до Томас.
— I… — каза Дейв и млъкна. — I didn’t know — продължи той. — I’m sorry. Really I am. This is none of my business. I’m sorry.[55]
Обърна се на пети и се отдалечи с бързи крачки. Останалите гледаха след него, докато не се скри зад височината.
— Всичко наред ли е? — попита майка им и застана на колене до Томас и Микелина.
Сега, когато войникът си беше тръгнал и изглеждаше, че няма да им направи нищо лошо, тя беше много по-спокойна. Вдигна Микелина на ръце, внесе я в къщата и я сложи да легне в леглото ѝ в кухнята. Симон и Томас я последваха.
— Дейв не е лош — каза Симон. — Той е различен.
— Дейв ли се казва? — попита майка му разсеяно. — Дейв — повтори тя. — Не е ли това същото като Давид, ако беше исландец? — каза тя, като че ли сама на себе си.
И тогава се случи онова, което се стори на Симон толкова странно.
Тя се усмихна.
Томас открай време беше потаен, саможив и необщителен, дори малко нервен, срамежлив и мълчалив. Зимата преди това лято Гримур сякаш бе започнал да вижда у него нещо повече, отколкото у Симон, и това бе събудило интереса му. Той обръщаше повече внимание на Томас, седеше и разговаряше с него в спалнята, а когато Симон попита брат си за какво толкова са говорили, Томас не отвърна нищо. Но Симон не се предаваше и успя да измъкне от него, че са говорили за Микелина.
— Какво сте приказвали за Микелина? — попита Симон.
— Нищо — отвърна Томас.
— Хайде, хайде, какво говорихте?
— Ами нищо — отвърна Томас, но изглеждаше някак засрамен, все едно че криеше нещо от брат си.
— Кажи ми!
— Не искам. Не искам той да говори с мен. Не го искам!
— Не искаш той да говори с теб? Или не искаш той да ти говори това, което ти говори? Това ли имаш предвид?
— Нищо не искам — каза Томас. — И ти престани да ми говориш!
Така минаваха седмици и месеци, Гримур показваше благоразположението си към по-малкия си син по различни начини. Симон никога не чу за какво си приказваха, но една вечер късно през лятото разбра какво правеха. Гримур се приготвяше да ходи в Рейкявик с продуктите от продоволствената база. Чакаше един войник, който се казваше Майк, да му помогне. Този Майк можеше да осигури джип и имаха намерение да го натоварят с продукти и да ги продадат в града. Майка им приготвяше яденето, което също бе дошло от продоволствената база. Микелина лежеше в леглото си.
Симон забеляза, че Гримур побутва Томас в посока към Микелина и шепне нещо в ухото му. Усмихваше се по същия начин, както правеше, когато унижаваше момчетата със злобни забележки. Майка им не обръщаше внимание на всичко това и Симон не разбра какво всъщност се случва, докато Томас не се приближи към Микелина и насърчаван от Гримур, не каза:
— Кучка!
После се върна при Гримур, който се разсмя и го потупа по главата.
Симон погледна към майка си, която стоеше до мивката. Тя трябва да беше чула, но не се помръдна, първоначално не показа никаква реакция, сякаш искаше да подмине случилото се. Само че той я видя да стиска в ръка малкия нож, с който белеше картофи. Кокалчетата на юмрука ѝ побеляха, когато стисна дръжката на ножа. Накрая бавно се обърна от умивалника с ножа в ръка и втренчи очи в Гримур.
— Това няма да го правиш! — каза тя с треперещ глас.
Гримур я погледна и ехидната усмивка замръзна на лицето му.
— Аз? — учуди се той. — Да не правя? За какво говориш? Аз не правя нищо. Това е момчето. Това е той, моят Томас.
Майка им направи една крачка към Гримур, все още с вдигнат нож в ръката.
— Остави Томас на мира!
Гримур се изправи.
— Мислиш да правиш нещо с тоя нож ли?
— Не му причинявай това! — каза майка им и Томас усети, че бе започнала да отстъпва.
Чу спирачките на джипа.
— Пристигна — извика Симон. — Майк дойде.
Гримур погледна през прозореца на кухнята, после отново към майка им. За момент напрежението поспадна. Майка им остави ножа. Майк се появи на прага и Гримур се усмихна.
55
Аз… Не знаех. Съжалявам. Наистина. Това не е моя работа. Съжалявам. (От англ.) — Б. пр.