Случилото се в резервоара през тази нощ се разчуло още в следващите няколко дни. Говорело се, че хората били мъртвопияни и се чифтосвали безразборно до сутринта или докато станало ясно, че светът няма да загине нито в сблъсък с Халеевата комета, нито в адския пламък на нейната опашка.
Мнозина смятали, че същата тази нощ в резервоара са били заченати доста деца, и Ерлендур си мислеше, че вероятно едно от тях години след това е срещнало съдбата си в Гравархолт и е било закопано в земята.
— Сградата на управлението на газостанцията все още си стои — каза Ерлендур на Ева Линд, без да знае дали тя го чува, или не. — Иначе всичко друго от нея е изчезнало. Бъдещето се е оказало не в газа, а в електричеството. Газостанцията е била на „Ройдараурщигур“, където сега се намира Хлемур. Тя е изиграла своята положителна роля, макар и да е била временна — в най-лошото и мразовито време бездомниците са ходели там да се топлят на газовите горелки, особено през нощта. Там в котелното е било доста оживено в мрака на късия ден.
Ева Линд изобщо не помръдна, докато Ерлендур ѝ говореше. Но той не се и надяваше. Не се надяваше на чудеса.
— Газостанцията е била направена на място, което се е казвало Елзумирарблехтур[58] — продължи той и се усмихна на иронията на съдбата. — Парцелът е бил дълги години пустеещ, след като са съборили газостанцията и са махнали резервоара. По-късно са вдигнали голяма сграда върху парцела, която днес приютява полицията на Рейкявик. Там е моят офис. Буквално на същото място, където някога се е намирал резервоарът.
Ерлендур млъкна.
— Ние постоянно чакаме края на света — каза той след известно време. — Независимо дали това ще е комета, или друго нещо. Всички ние имаме наш собствен край на света. Някои го предизвикват. Някои го желаят. Други се мъчат да го избегнат. Повечето се боят от него. Засвидетелстват му уважение. Но не и ти. Ти към нищо не проявяваш уважение. Не се боиш от твоя малък край на света.
Ерлендур отново замълча. Седеше и гледаше дъщеря си. Чудеше се дали има някакъв смисъл да ѝ говори, след като тя като че ли не чува нищо от това, което ѝ казва. Припомни си думите на доктора и се почувства някак доволен от това, че говори на дъщеря си. Почти никога не беше успявал да разговаря с нея разумно и спокойно. Караниците им бяха сложили отпечатък върху цялото им общуване и не бяха чести случаите, когато двамата сядаха да си побъбрят за удоволствие.
Всъщност те и тогава не разговаряха. Ерлендур се усмихна тъжно. Говореше той, а тя не слушаше.
От тази гледна точка всичко си беше както преди.
А може би не това искаше тя да чуе. Откриване на кости, газостанция, комета и дива оргия. Може би искаше да ѝ разкаже нещо коренно различно. За себе си. За тях.
Ерлендур се изправи на крака, наведе се над Ева Линд, целуна я по челото и излезе от стаята. Беше потънал в тежки мисли и вместо да тръгне надясно по коридора и да излезе от интензивното отделение, пое в обратната посока, без да обърне внимание на грешката си. Премина покрай затъмнени стаи, където други болни лежаха между този свят и ада, свързани към всевъзможни модерни апарати и уреди. Осъзна се чак когато стигна до края на коридора. Мислеше да се обърне, но от най-вътрешната болнична стая излезе нисичка жена и се блъсна в него.
— Извинявай! — каза тя с малко писклив глас.
— Не, ти извинявай! — отвърна той смутено и се огледа. — Нямах намерение да вървя в тази посока. Исках да изляза от отделението.
— Извикаха ме тук — каза жената.
Беше с невероятно рядка коса, възпълна, имаше огромни гърди под виолетовата си фланелка без ръкави. Лицето ѝ беше кръгло и с дружелюбно излъчване. Ерлендур забеляза, че на горната си устна има малки тъмни мустачета. Хвърли поглед в стаята, откъдето бе излязла, вътре на болнично легло лежеше завит възрастен мъж с побеляло изпито лице. До него на стол седеше жена в скъпо кожено палто и от време на време поднасяше кърпичка към устата си с ръка, облечена в ръкавица.
— Все още има хора, които вярват в медиумите — тихо каза жената, сякаш сама на себе си.
— Извинявай, не чух…
— Помолиха ме да дойда тук — повтори жената и леко издърпа Ерлендур встрани от вратата на стаята. — Той умира. Не могат нищо да направят. Жена му седи до леглото му. Тя ме помоли да видя дали ще успея да вляза във връзка с него. Той е в кома и казват, че нищо не може да се направи, но той просто отказва да умре. Сякаш не желае да се сбогува. Тя ме помоли да го намеря, но не мога да го открия.