— Да, но искаш да си като него — отвърна Бергтора.
Беше приготвила паста и запалила свещи на масата в трапезарията. „Приятна обстановка за екзекуция“, помисли си Сигурдур Оли.
— На всички мъже им се иска да са като него — продължи Бергтора.
— Ох, защо казваш това?
— Да бъдат сами със себе си.
— Това не е вярно. Ти дори не можеш да си представиш какъв скапан живот живее Ерлендур.
— Във всеки случай искам да оправим тази наша връзка.
— Добре, дай да оправим тази наша връзка.
Сигурдур Оли не познаваше по-практична жена от Бергтора. Така че това нямаше да бъде разговор за любовта в живота им.
— Заедно сме вече, колко, три, четири години, и нищо не се случва. Абсолютно нищо. Придобиваш идиотско изражение, когато започна да ти говоря за неща, които звучат като обвързване. Все още сме с отделни финанси. Изглежда, че за сватба в църква и дума не може да става, а за друг вид сватба аз не знам. Не сме се регистрирали и като живеещи на семейни начала. В твоите очи децата са като далечна слънчева система. И човек се пита какво тогава остава?
Нямаше и следа от гняв в думите на Бергтора. Тя се държеше така, поне дотук, като че ли се опитваше единствено да разбере естеството и посоката на връзката им.
— Ние оставаме — каза Сигурдур Оли. — Ние двамата.
Вече бе извадил един диск и го сложи в уредбата. Превъртя до една песен, която не му излизаше от главата от момента, когато Бергтора започна да го притиска със задълбочаването на връзката им. Мариан Фейтфул[66] запя за домакинята Луси Джордан, която мечтаела на трийсет и седем години да кара спортна кола из Париж и студеният вятър да развява косите ѝ.
— Достатъчно много сме говорили за това — каза Сигурдур Оли.
— За кое? — попита Бергтора.
— За нашето пътуване.
— Имаш предвид към Франция ли?
— Да.
— Сигурдур…
— Хайде да отидем в Париж и да си наемем спортна кола! — каза Сигурдур Оли.
Ерлендур не виждаше нищо във виелицата. Бурята го блъскаше, удряше го в лицето; обгръщаха го студ и мрак. Опитваше се да си проправи път напред през стихията, но не можеше да направи и крачка. Обърна гръб на вятъра и остана неподвижен, докато снегът се трупаше около него. Знаеше, че ще умре, и не можеше да направи нищо против това.
Телефонът започна да звъни, звънеше в бурята без прекъсване, докато внезапно тя не утихна, грохотът от виелицата не замлъкна и той се събуди, седнал на стола си в стаята на апартамента си. Телефонът върху бюрото му безмилостно звънеше с постоянно усилващ се шум.
Изправи се сковано, искаше да вдигне, но телефонът спря да звъни. Застана до апарата и зачака нов звън, но той не дойде. Телефонът му беше от старите, нямаше екран, на който да се изписва търсещият го номер, така че той нямаше никаква представа кой можеше да се е обаждал. Помисли си, че сигурно е бил някой телефонен търговец, досадник, която се опитва да му продаде прахосмукачка с безплатен тостер като бонус. Но все пак му поблагодари мълчаливо, задето го бе измъкнал от виелицата.
Отиде в кухнята. Часът беше осем вечерта. Опита се да ограничи пролетната светлина с пердетата на прозореца, но тя все се провираше оттук-оттам покрай тях и хвърляше прашни лъчи, които осветяваха мрака в жилището. Пролетта и лятото не бяха сезоните на Ерлендур. Имаше прекалено много светлина. Прекалено много лекомислие. Той обичаше тежките и мрачни зими. В кухнята не намери нищо, което да става за ядене, и седна на масата, като подпря глава с ръце.
Все още не можеше да дойде на себе си след съня. Беше се върнал от болницата около шест часа, седна на стола и спа докъм осем. Продължаваше да вижда картината на бурята и как се бе извърнал, за да се прикрие от вятъра, чакайки смъртта си. Често му се бе случвало да сънува същия сън в различни варианти, като тази безкрайна студена буря, която го пронизваше до мозъка на костите, неизменно присъстваше. Знаеше как щеше да продължи сънят, ако телефонът не го бе прекъснал.
Телефонът отново зазвъня. Ерлендур се изкуши да го остави да си звъни. Накрая се отлепи от стола, влезе в стаята и вдигна слушалката.
— Ало, Ерлендур, ти ли си?
— Да — отговори Ерлендур, опитвайки да се стегне.
Веднага позна гласа.
— Джим е, от посолството. Извинявай, че ти звъня така вкъщи.
— Ти ли се обажда одеве?
— Одеве не. Само сега. Говорих с Едуард Хънтър и реших, че трябва веднага да ти позвъня.
— Тъй ли, да не би да има нещо ново?
— Той работи по твоя въпрос, а и на мен ми се искаше да хвърлям по едно око на нещата. Вече е звънял в Америка, прегледал е дневника си, говорил е с някакви хора и смята, че знае кой е проговорил за кражбата от продоволствената база.
66
Мариан Евелин Фейтфул (р. 1946) е английска певица, актриса и авторка на песни. По майчина линия е прапрапраплеменничка на австрийския благородник Леополд фон Захер-Мазох, чиято еротична новела „Венера с кожените дрехи“ е повод да се въведе през XIX век понятието „мазохизъм“.