Щом острието се извиси докрай и замря, отляво на трона изскочи една черна фигура, втурна се по стълбите и спря ръцете на жертвоприносителя. Острието на меча просветна насред замах. За миг двете фигури, бялата и черната, останаха в равновесие, като танцьори без лица, над неподвижното дете, оголило шия под черните коси, които падаха от двете му страни.
Фигурите безшумно се отдръпнаха, върнаха се обратно по стълбите и изчезнаха в мрака зад огромния трон. Една от жриците пристъпи напред и изля бокал с течност на стъпалата зад коленичилото дете. В тъмата на залата петното изглеждаше черно.
Детето се надигна и с усилие слезе по четирите стъпала. Щом стъпи долу, двете високи жрици му облякоха черна роба, мантия с качулка и го обърнаха отново с лице към стълбите, към тъмното петно, към трона.
— O, нека Безименните извърнат поглед към това момиче, родено завинаги безименно. То им се предава. Нека те приемат живота му и всичките години до самата му смърт, която също им принадлежи. Нека бъдат благословени да го приемат. Нека Тенар бъде погълната!
Други гласове, силни и пронизителни като тръби, отвърнаха:
— Погълната е тя! Погълната!
Момиченцето бе вдигнало поглед към трона изпод черната си качулка. Скъпоценните камъни, вдълбани в задната и в огромните хищни странични облегалки, бяха целите покрити с прах. По инкрустираната задна облегалка имаше паяжини и белезникави петна от кукумявчи тор. Крак на смъртен никога не бе пристъпвал трите най-високи стъпала под трона, под които то беше коленичило преди. Те бяха така плътно потънали в прахоляк, че напомняха насил от сива пръст, затулил напълно червеникавите мраморни плочи, скрити под неподвижните, недокоснати от стъпки наслоения на неизбродни години, на неизбродни векове.
— Погълната е тя! Погълната!
Сега тъпанът отново заби рязко в по-бърз ритъм. Безмълвна и провлачена, процесията се заоттегля на изток от трона, по посока на яркия отдалечен квадрат на вратата. От двете страни дебелите двойни колони се виеха към таванския мрак като прасците на множество бели нозе. Детето вървеше между жриците, вече цялото в черно като тях, и с малки боси крачета твърдо пристъпваше по скрежните бурени и ледения камък. Не вдигаше очи дори когато слънцето, косо проникващо през разрушения покрив, озаряваше пътеката.
Стражите широко отвориха огромните порти. Черната процесия излезе вън на режещата студена светлина в ранния утринен вятър. Слънцето, плувнало над източната шир, заслепяваше. По Западните планини и фасадата на Тронната зала играеха отблясъците на жълтите му лъчи. Останалите сгради в подножието на хълма още тънеха в морава сянка. Само върху малкото крайпътно възвишение Храмът на Боговете-близнаци величествено отразяваше просветляването на деня с новопозлатения си покрив. Черната четворна редица на жриците се виеше надолу по надгробната могила и както вървяха, те започнаха тихо да пеят. Мелодията се състоеше само от три тона, а единствената дума, повтаряна многократно, бе толкова стара, че значението й бе изчезнало като знак от път, отдавна несъществуващ. Тази кухо звучаща дума те пееха отново и отново. Целият ден, посветен на Прераждането на жрицата, се изпълваше от тихия женски напев — скучен, постоянен, монотонен.
Момичето бе развеждано от стая в стая, от храм в храм. На едно място му сложиха сол върху езика; на друго го накараха да коленичи, обърнато на запад, отрязаха косата му и го умиха с масло и ароматен оцет; на трето похлупиха лицето му върху черна мраморна плоча зад олтара, а гласове, изпълнени с тъга, виеха жалейка за мъртвите. Нито то, нито някоя от жриците прие храна или вода през всичките тия часове. Когато Вечерницата изгря, сложиха момиченцето да си легне голо между опърляни овчи козяци, в стая, необитавана от него никога преди. Къщата бе стояла заключена от години, за да бъде отворена едва днес. На височина стаята бе по-голяма, отколкото на ширина, и нямаше прозорци. Миришеше на мърша, застояло и смрадно. Безмълвни, жените оставиха момиченцето в тъмното.
То не помръдваше. Лежеше, както беше оставено. С широко отворени очи. И така лежа дълго.
Мярна му се светлина, която трепна по високата стена. Някой тихо приближаваше по коридора, засланяйки свещта, която просветваше бледа като светулка. Чу се дрезгав шепот:
— Хей, тук ли си, Тенар?
Детето не отвърна.
През вратата се подаде една странна глава, приличаща на обелен картоф, с картофеножълт цвят. И очите й бяха като картофчета — кафяви и мънички. Носът приличаше на джудже между огромните, изпити, сплеснати бузи, а устата беше само една цепка. Детето гледаше това лице неподвижно, с големи, тъжни, самовглъбени очи.