Рей Бредбъри
Гробният ден
Бе Гробният ден и всички, включително баба Лоблили, бяха минали по летния път и сега стояха сред зеленината под високото небе на Мисури. Долавяше се дъхът на приближаващата есен, сред тревата се разтваряха цветя.
— Стигнахме — рече подпрялата се на бастун баба Лоблили, огледа всички със сияещите си кафяви очи и плю в прахта.
Гробището се намираше на склона на притихнал хълм. Място на слегнали се могили и дървени табели; пчели бръмчаха в тишината, в безоблачното синьо небе цъфтяха и пърхаха с крилца пеперуди. Високите загорели от слънцето мъже и жени в памучни рокли на карета дълго стояха, загледани в гробовете на роднините си.
— Е, да се захващаме на работа! — рече баба и закуцука през влажната трева, като мушеше тук-там с бастуна си.
Останалите бяха донесли лопати и кошове със завързани към тях ярки маргаритки и люляк. През август започнаха да прокарват път оттук и тъй като това гробище не се използваше от петдесет години, роднините се бяха съгласили да изровят старите кости и да ги преместят някъде другаде.
Баба Лоблили се отпусна на колене и лопатата затрепери в ръцете й. Останалите бяха заети с гробовете на собствените си близки.
— Бабо — рече Джоузеф Пайкс и заслони слънцето с якото си тяло. — Бабо, не трябва да копаеш тук. Това е гробът на Уилям Симънс, бабо.
При думите му всички спряха работа и се заслушаха, но чуха само пърхането на пеперудите в прохладния следобед.
Баба вдигна поглед към него.
— Да не мислиш, че не знам чий гроб е? Не съм виждала Уилям Симънс от шейсет години, но днес смятам да го навестя. — Започна да копае тлъстата почва, притихна, започна да си спомня и заговори на себе си и на онези, които можеха да я чуят. — Преди шейсет години беше красавец, само на двайсет и три. А аз бях само на двайсет, със златни коси, бели ръце и шия и вишневи бузи. Преди шейсет години смятахме да се оженим, а после той се разболя и умря. И аз останах сама и си спомням как могилата над него потъваше под дъждовете…
Всички впериха погледи в нея.
— Но все пак, бабо… — обади се Джоузеф Пайкс.
Гробът бе плитък. Скоро стигна дългия железен сандък и викна:
— Помогнете ми!
Деветима мъже вдигнаха ковчега от земята, а баба ги ръчкаше с бастуна си.
— Внимателно! По-леко! Ха така!
Оставиха сандъка на земята.
— А сега — рече тя, — господата биха могли да проявят учтивост и да отнесат господин Симънс в дома ми за известно време.
— Ще го отнесем в новото гробище — рече Джоузеф Пайкс.
Баба го погледна с остро като игла око.
— Ще отнесете този сандък право у дома. Ще съм ви много признателна.
Мъжете я гледаха как се смалява по пътя. Погледнаха ковчега, спогледаха се един друг и плюха на ръцете си.
След пет минути вкараха железния ковчег през предната врата на малката бяла къщурка на баба и го положиха край кюмбето.
Тя им наля по едно.
— А сега да вдигнем капака — рече. — Не всеки ден можеш да видиш стари приятели.
Мъжете не помръднаха.
— Е, щом не искате, ще го направя сама.
Заблъска капака с бастуна си и събори полепналата по него пръст. Паяци се разбягаха по пода. Замириса на прясно изорана пролетна земя. Мъжете хванаха капака. Баба отстъпи.
— Вдигайте! — заповяда тя. Размаха бастуна като древна богиня. И капакът се вдигна. Мъжете го оставиха на пода и се обърнаха.
От устите им се разнесе звук като въздишка на октомврийски вятър.
В ковчега, сред лениво реещи се златисти прашинки, лежеше Уилям Симънс. Спеше с едва забележима усмивка на устни, със свити на гърдите ръце, облечен, подреден и без място, където да иде.
Баба Лоблили тихо изплака.
— Той е още тук!
Наистина бе тук. Недокоснат като бръмбар в черупката си, с безупречна бяла кожа, малки клепачи над красивите му очи като листенца на цвете, с все още розови устни, грижливо сресана коса, вързана вратовръзка, изрязани нокти. С две думи — същият, какъвто бе в деня, когато бяха хвърлили земята над безмълвния му ковчег.
Баба стоеше със стиснати очи, с длан на устата. Не можеше да го разгледа добре.
— Къде ми са очилата? — викна тя. Мъжете се заоглеждаха. — Не ги ли намирате?
Присви очи към тялото.
— Няма значение — рече тя и приближи.
Стаята притихна. Баба въздъхна, затрепери и загука над отворения ковчег.
— Запазил се е — каза една жена. — Не се е разложил.
— Такива неща не се случват — промълви Джоузеф Пайкс.
— Ето че се случват — отбеляза жената.
— Шейсет години под земята. Няма причина да се е запазил толкова дълго.
Спусналото се над хоризонта слънце надничаше през прозорците, последните пеперуди кацаха по цветята и сами заприличваха на цветя.