Выбрать главу

— Да, ти си — разсмя се тя. — Виждам те да надничаш зад този непознат облик. Долавям лукавия ти поглед.

Отново се разплака. Ако можеше да излъже сама себе си, да можеше да каже — „Виж го, различно изглежда, това не е онзи мъж, когото познавах!“ — щеше да й стане по-добре. Но тогава всички човечета в главата й щяха да се залюлеят на мъничките си люлки, да се разсмеят и да кажат: „Нас не можеш да излъжеш, бабо“.

Да, колко лесно е да отречеш, че това е той. И да се почувстваш по-добре. Но тя не го отричаше. Стана й ужасно мъчно и потиснато, че той е млад и свеж като изворна вода, а тя — стара като морето.

— Уилям Симънс! — викна тя. — Не ме гледай! Знам, че още ме обичаш, ей сега ще се наконтя!

Разръчка огъня в кюмбето, бързо сложи машата да се топли, нави косата си и цялата стана на сиво-бели къдри. Белоса се с брашно. Захапа череша, за да боядиса устните си, ощипа бузи, за да порозовеят. Затършува в скрина и изхвърли купища парцали, докато не намери избеляла рокля от синьо кадифе. Облече я.

И разярено се загледа в огледалото.

— Не, не! — Изстена и затвори очи. — Нищо не може да ме направи по-млада от теб, Уилям Симънс. Дори да умра сега, това няма да ме освободи от старостта ми, от тази болест…

Обхвана я неустоимо желание да избяга завинаги в гората, да падне в купчина листа и да се превърне заедно с тях в димяща гнилоч. Прекоси тичешком стаята, решена да не се връща повече. Отвори вратата и студеният вятър духна в лицето й, но точно тогава чу някакъв звук, която я накара да се поколебае.

Вятърът се втурна в стаята, дръпна ковчега и се вмъкна в него.

Уилям Симънс сякаш се размърда.

Баба затръшна вратата.

Бавно се върна и присви очи към него.

Беше остарял с десет години.

На ръцете и лицето си имаше мънички бръчки.

— Уилям Симънс!

През следващия час лицето на Уилям Симънс отдаде дължимото на годините. Бузите му хлътнаха като свит юмрук, като сушена ябълка. Плътта му сякаш бе от чист бял сняг, разтопен от топлината на къщурката. Стана като овъглена. От въздуха очите и устата му се сбръчкаха. После, сякаш ударено с чук, лицето се покри с безброй бръчки. Тялото се сгърчи в агонията на времето. Стана на четирийсет, на петдесет, на шейсет години! На седемдесет, осемдесет, на сто! Гореше, изгаряше! От лицето и изгарящите от възрастта ръце се чу нещо като шумолене на сухи листа. Сто и десет, сто и двайсет години, още повече, още по-стар!

Баба Лоблили остана край него през цялата студена нощ. Крехките й кокали я боляха, но тя продължаваше да гледа, разтреперана от студ, променящия се мъж. Стана свидетел на какви ли не невъзможни неща. Усети, че нещо най-сетне отпусна сърцето й. Вече не чувстваше тъга. Тежестта падна от раменете й.

Облегна се на стола и тихо задряма.

Слънчевите лъчи проникнаха през гората, събудиха птици, мравки и води и ги накараха всичките да тръгнат по пътя си.

Настана утро.

Баба се събуди и погледна Уилям Симънс.

— Ах! — въздъхна от гледката.

Дъхът й сам раздвижи костите, докато те не започнаха да се лющят като пашкули, като свещичка, изгаряща в невидим пламък. Разлетяха се като прашинки под слънчевите лъчи. Всеки път, когато баба извикваше, костите се нацепваха още повече и от ковчега се чуваше сухо шумолене.

Ако имаше вятър и отвореше вратата, Уилям Симънс щеше да бъде издухан като купчина есенни листа!

Дълго стоя наведена над ковчега. После извика, изведнъж разбрала нещо, отстъпи назад и докосна лицето си, плоските си гърди, ръцете и краката, беззъбата уста.

Викът й накара Джоузеф Пайкс да пристигне тичешком.

Втурна се в къщата и видя баба Лоблили да танцува, да подскача и да се върти лудешки на своите жълти обувки с високи токчета.

Пляскаше с ръце, смееше се, развяваше поли, тичаше в кръг и танцуваше сама със себе си, а по лицето й се стичаха сълзи. И викаше на слънчевата светлина и проблясващото си отражение в огледалото:

— Аз съм млада! На осемдесет съм, но съм по-млада от него! — Подскачаше, тичаше, правеше реверанси. — Беше прав, Джоузеф Пайк, има компенсации! — смееше се тя. — Аз съм по-млада от всички мъртъвци на света!

И се завъртя тъй устремно, че роклята й се понесе над ковчега, шумолящите люспи литнаха във въздуха и увиснаха като златна прах сред виковете й.

— Иииха! — викаше тя. — Ииихааа!

Информация за текста

© 1952 Рей Бредбъри

© 2008 Венцислав Божилов, превод от английски

Ray Bradbury

The Tombling Day, 1952

Сканиране: Mandor, 2008