Това продължи много милиони години.
И три секунди след непоносимото предаване (когато вътрешният свят на Ким на огромни вълни се бе излял в неговия мозък), Диф загуби съзнание, повален от шока.
Падна.
При падането му слушалките се отделиха от слепоочията му.
Неподвижна в постелята си, Ким съзерцаваше празнотата пред себе си. Нито един мускул, нито един нерв не бе трепнал по лицето й. Графиката ЕЕГ бе все същата. Нормална. Всекидневен свидетел на ужасното мъчение вътре в нея, от което тя бягаше, свила се някъде в себе си, под черната плътна завеса на своята изгубена самоличност… стаила се далече, колкото може по-далече, там, където ноктите на кошмара не смогваха да се вкопчат в нея с цялата си жестокост.
На пода край леглото й Диф Билби, потяща се грамада тлъстина в омачкани дрехи, дишаше мъчително.
2
Даниел Монклеман бутна остъклената врата на бар-ресторанта „Верният“, на ъгъла на улица „Турноа“ и улица „Предат Бастиани“ (някогашната „Вожирар“). Макар и да не бе още заслужил званието „редовен посетител“, той бе добре познат тук от случайните си отбивания и наричаше собственика с малкото му име: Алдо. Този Алдо — гръмогласна, червендалеста, неизменно в добро настроение особа от италиански произход, си бе наумил, по причина, известна само нему, да преименува Монклеман в „гос’дин Клементини“. Той се пъчеше важно зад своя бар и още щом зърна Даниел Монклеман да прекрачва прага на заведението, изрева за поздрав:
— Giorno2, гос’дин Клементини! Влизайте, влизайте! Оставил съм една маса за вас! Ще обядвате ли?
Дванадесет минаваше.
Както винаги заведението беше препълнено и както винаги някоя маса се оказваше свободна тъкмо за Даниел Монклеман.
Даниел се отби за малко на бара, промуши се между двама клиенти да размени някоя и друга дума с Алдо, отпивайки от любимия си аперитив. Алдо заговори за хубавото време, което превръщаше всеки ден (и всяка нощ) на месец юни в празник на светлината, и за посещението на папа Еварист I. Алдо бе добре осведомен, тъй като бе видял с очите си шествието и манифестациите. При това ресторантът му се намираше точно на пътя на папската процесия, ето защо той бе утроил своите поръчки за пресни продукти и готови ястия…
Даниел Монклеман се добра до свободната маса близо до остъклената врата. Пред очите му се разкри широк изглед към улицата, към съдебномедицинския изследователски институт за незамърсяващи храните консерванти, а оттатък голямата сграда, издигаща се на мястото на някогашния Люксембургски дворец, съзря американския квартал: така наричаха огромния район с богаташки вили, пръснати измежду редките петна от зеленина. В една от тези вили живееше новата му клиентка.
Приятна вълна от децибели се разливаше над присъстващите в ресторанта. Така беше всеки път, когато Даниел се отбиваше тук. По обед или вечер. Потокът от разговори се прекъсваше от звън на прибори, от весели смехове. Към всичко това се прибавяше и музика за настроение, предавана на инфравълни, която запълваше и най-малкото отслабване на шума. Повечето клиенти идваха от изследователския институт, горе-долу равен брой мъже и жени, повечето облечени в работните си светлосини престилки. Любимата им шега бе да донесат микроскоп и да се преструват, че уж анализират състава на ястията, поднесени им от три-четири хубави девойки от родината на Алдо. Класическият отговор на собственика се изразяваше с едно изречение: „Ами, щом не сте доволни, ходете си яжте туй, дето излиза от вашите епруветки и центрофуги бе, хора!“ — изречено с тон на засегнат човек, разбира се…
Даниел много обичаше това заведение и макар че покрай работата си беше опознал безброй ресторанти в Стария Париж, определено предпочиташе „Верният“. Всеки път, когато се озовеше в тоя квартал, непременно спираше пред вратата му, облепена с всевъзможни афиши.
Не беше сам на масата. Срещу него седеше една девойка и довършваше шербет с фъстъци. Тя деликатно боравеше с пластмасовата лъжичка, поднасяйки от време на време късчета лед към устните си, боядисани в черно. По-скоро хубавичка, макар че такива като нея ги имаше с хиляди. Докато настаняваше Даниел, Алдо се почувства длъжен да ги представи един на друг: обичал да се създават контакти в неговото заведение, каза той. Обаче домогванията му останаха несподелени: като съобщи името на Даниел (т.е. „гос’дин Клементини…“), той почака няколко секунди девойката сама да съобщи името си — не я познавал, та предполагал, че не е от института. Провал. Тя само се усмихна мило и отново насочи вниманието си към шербета.