— Ако се тресна в някоя стена, май ще имам същите шансове да се измъкна, така ли?
— Да не си посмял. Като стигнем, ще видим. Имаш една възможност, повярвай ми… Не ти желая злото. Ще отмъстя за смъртта на вашата Мюриъл Тодоба. Убиецът е той.
Голо караше все по-бавно и Даниел пак му напомни да побърза. Триста метра по-нататък полицаи им препречиха пътя, отляво и отдясно бяха спрени десетки коли. В колите чакаха хора. По тротоарите също имаше чакащи.
— Продължавай — каза Даниел. — Карай по средата, между колите.
— Ще ни спрат накрая.
— Прави каквото ти казвам.
На Голо му затракаха зъбите. Пое по средата на улицата между редиците от коли, карайки бавно. Зад стъклата на вратите ги оглеждаха хора с побледнели лица и зачервени от недоспиване очи, правеха им знаци с ръце, за да им покажат, че пътят е затворен.
Караха така няколко минути и стигнаха до преграда от метални тръби. Зад нея плътна тълпа бе заела улицата и тротоарите, хората пристъпваха на място, имаше насядали, налягали… Двама полицаи се приближиха.
— Свали твоето стъкло — прошепна Даниел. — И ме остави да говоря аз. Ще стрелям, без да ми мигне окото.
Един от полицаите се наведе и дори не се учуди на подпухналото лице на Голо.
— Улицата е затворена, не виждате ли? — каза той.
— Аз съм близък на Ким — отвърна Даниел. — Трябва да…
Полицаят се подсмихна уморено:
— То се знае… Тука има три-четири хиляди близки на Ким или на Диф Билби. Аз също, ей богу. Можете да твърдите още, че сте от този бряг на Сена, че живеете на улица „Касет“ — редовно излизат с този номер. В такъв случай ще ви поискам документите… и ще ви посъветвам да оставите колата си ей там, на края на опашката. Районът е напълно блокиран.
— Аз съм от „Том-Фил“ — каза Даниел.
— И това е доста познато. Изглежда, че „Том-Фил“ и ДДОК имат от вчера няколко хиляди нови служители. Като тази девойка, дето беше кръгло сираче, а се оказа, че имала триста-четиристотин близки роднини… сякаш това променя нещо. Изтеглете се, момчета. Застанете ей там. Пък и няма нищо за гледане. Тялото вече не е тук.
— А Диф Билби?
— Откъде да знам? И за какво ви е? — Полицаят най-после забеляза подутото лице на Голо. — Вие откъде идвате, приятел?
— Няма нищо — каза Даниел. — Малко произшествие.
— Изтеглете се на опашката да не се случи още едно. Или се прибирайте у дома си. Чудя се какво очаквате, като идвате насам.
Те се изтеглиха. Отново същите лица зад стъклата. Подигравателни.
Голо гарира в края на редицата. Спря мотора.
Беше се разсъмнало. Небето бе още млечносиво, но скоро щеше да стане синьо.
— Няма да дойда с тебе — каза Голо.
— А аз не мога да те оставя сам.
— Ама ако стреляш, планът ти ще пропадне. Веднага ще те открият. Пък и не можеш ме накара да мръдна от тука.
— Преди малко също не можех да стрелям — възрази Даниел. — Защо не каза нищо на полицая? Защото номерът ти не минава, а тебе те е грижа само да си запазиш кожата. Има начин. Вдигни буркана с кафе изпод седалката ти.
Голо изгледа подозрително Даниел и машинално се наведе. Ударът с дръжката на пистолета го засегна зад ухото, придружен със слаб, противен шум. Свлече се като чувал върху коленете на Даниел. Няколко секунди Даниел не посмя да мръдне, като се оглеждаше да не би някой да го е видял, след това блъсна тялото на Голо. Забеляза, че по горната част на панталона му имаше петна от кръвта, която се стичаше от носа и устата на Голо (макар и да му се струваше, че не го бе ударил толкова силно: нали бе виждал що за удари получаваха героите на филмите ОПС, преди да бъдат пречукани!). Във всеки случай дали Голо бе мъртъв, или само в безсъзнание, бе последната грижа на Даниел. Голо беше без значение.
Той му взе обувките — бяха по-малък номер, но щяха да станат. Сетне грабна смачкания на топка шлифер от задната седалка и го навлече. Възтесен, но и това беше дребна работа. Сложи револвера в джоба си и излезе от колата.
За пет минути се добра до бариерата на улицата, криволичейки между хората по тротоара. Мина от другата страна на бариерата, без патрулиращите двойки да му попречат, и се смеси с тълпата.
Не виждаше нищо, не чуваше подхвърлените забележки, когато по невнимание настъпеше някой крак или блъснеше някого.
Щеше да излезе от джунглата и да се завърне в своя свят.
И отново препятствие. Тройна редица от прегради, които очертаваха пред входа на „Лютеция“ квадратна „no man’s land“4. Една от страните на този квадрат представляваше редица от полицейски фургони. Пред остъклената врата бяха поставени двама часови. Железните рулетки бяха спуснати само няколко сантиметра, така че можеше да се види вътрешността на магазинчето.