След известно време, като почувства, че бурята е отминала, Джорджи Ронклър се промъкна обратно в стаята. И Тел забрави всичко за гуменките.
Отново си спомни за тях на следващата вечер. Бе у дома си, седеше в собствената си тоалетна, четеше „Мъдра кръв“, докато музиката на Вивалди нежно се разнасяше по високоговорителите в спалнята (въпреки че сега Тел записваше рокендрол, за да преживее, притежаваше само четири плочи с рок музика, две на Брус Спрингстийн и две на Джон Фогърти).
Той вдигна поглед от книгата си, изненадан от хода на собствените си мисли. Вълнуваше го въпрос с космическа нелепост: „От кога не си ходил по нужда вечер, Джон?“
Не знаеше, но си помисли, че може би ще ходи по нужда вечер доста по-често в бъдеще. Поне един от навиците му щеше да се промени, си помисли той.
Докато седеше в дневната петнадесет минути по-късно, с книга, забравена в скута, си спомни за нещо друго: този ден изобщо не бе използвал тоалетната на третия етаж. Бяха прекосили улицата, за да пият кафе и той се бе изпикал в мъжката тоалетна на Донът Бъди, докато Пол и Джорджи седяха на бара, пиеха кафе и говореха за дублиране на неудачни записи. По-късно, по време на обедната си почивка, той се отби в тоалетната на Брюенд Бъргър… и още един път на първия етаж късно следобед, когато бе слязъл долу, за да пусне няколко писма, които би могъл със същия успех да набута в пощенската кутия до асансьорите.
Избягваше ли тоалетната на третия етаж? Дали днес не е направил точно това, без да го съзнава? Бе готов да се обзаложи на маратонките си Рийбок, че е така. Избягваше я така, както изплашено дете заобикаля цял квартал по пътя от училище към дома, за да не мине край местната къща, обитавана от призраци. Избягваше я като чумава.
— Е, добре, и какво от това? — каза той на глас.
Не можа точно да определи какво от това, но знаеше, че има нещо, нещо прекалено екзистенциално, дори за Ню Йорк, в това да се изплашиш в обществената тоалетна от чифт мръсни гуменки.
Ясно и много отчетливо, Тел каза:
— Тази работа трябва да спре.
Но това бе все още четвъртък вечер, а в петък се случи нещо, което промени всичко. Тогава се затвори вратата между него и Пол Джанингс.
Тел бе срамежлив човек и трудно се сприятеляваше. В селското градче на Пенсилвания, където бе завършил гимназия, един каприз на съдбата изпрати Тел на сцената с китара в ръка — последното място, където той някога бе очаквал да се появи. Басистът на състава „Атлазените сатурни“ се разболя от салмонела в деня преди добре платен купон. Солистът, който свиреше също така и в училищния оркестър, знаеше, че Джон Тел може да свири на бас и ритъм китара. Соло-китаристът бе едър и потенциално опасен тип. Джон Тел бе дребен, притеснителен и крехък. Китаристът му предложи избор между това да свири на инструмента на болния басист или да му го натика в задника до петия тушет. Този избор го принуди да преодолее страха си да излезе пред толкова много хора.
Към края на третата песен, бе забравил за страха си. Към края на първата част, знаеше че се чувства като у дома. Години след тази първа забава, Тел чу историята за Бил Уаймън, басиста на Ролинг стоунс. Според тази история, Бил бе задрямал по време на представление, не в някакъв малък клуб, имайте предвид, а в огромна зала — паднал от сцената и си бе строшил ключицата. Тел приемаше, че за мнозина тази история звучи като апокриф, но самият той вярваше, че е истина… и той бе, в края на краищата, в уникалното положение да разбере как нещо подобно би могло да се случи. Басистите бяха невидимите хора в света на рока. Разбира се, че имаше изключения — Пол Маккартни, например, — но те само потвърждаваха правилото.
Именно поради тази липса на блясък имаше хроничен недостиг на басисти. Когато „Атлазените сатурни“ се разпаднаха месец по-късно (соло-китаристът и джазбандистът се бяха сбили заради едно момиче), Тел влезе в новия състав, формиран от ритъм китариста на Сатурните и по този начин избра пътя си в живота, просто и тихо, без дълги размисли.
Тел обичаше да свири в състава. Той бе нейде нависоко, гледаше отгоре всички останали, не просто се намираше на купон, но правеше самия купон, едновременно бе почти невидим и абсолютно необходим и съществен. От време на време ще трябва да изпееш някакъв мъничък припев или вокал, но никой не очакваше от теб да изнесеш реч или нещо подобно.