— Но току-що постъпи иначе.
— Ти си различен — приведе се тя и колелцата на стола й жалостиво изскърцаха. — Бъдещето лежи пред теб. Никога не съм виждала по-ясно бъдеще. Но си в ужасна опасност. През цялото време виждам, че трябва да го изживееш, но някой може да го унищожи. Затова внимавай!
За момент тя замълча, затвори очи, а после попита:
— Неин приятел ли си? Знаеш кого имам предвид.
— И да, и не — отвърнах.
— Всички казват така. Тя е едновременно бяла и черна, като дива котка.
— За кого говорим?
— Не е нужно да споменаваме имена. Преди час беше тук. Но аз не я пуснах.
Погледнах към Кръмли.
— Ние сме по петите й, скоро ще я настигнем.
— Недейте — каза Калифия. — Така крещеше, че се уплаших да не би да има нож. „Никога няма да ти простя,“ каза. „Ти ни даде грешни пътни карти, заблуди ни, така че да се изгубим, вместо да се намерим. Да се пържиш в ада дано!“ А после я чух да си тръгва. Няма да мигна тази нощ.
— А не спомена ли — дано въпросът не ти се стори глупав — къде отива след това?
— Защо да е глупав? — възрази Калифия. — След като първо е навестила онзи стар глупак на Маунт Лоу, когото заряза още след медения месец, а после и мен, която я насочих към него, бих казала, че следващата логична спирка е нещастното попче, което извърши церемонията. Тя иска да ни навърже всичките, да ни докара до ръба!
— Не би сторила подобно нещо.
— Откъде знаеш? Колко жени си имал през живота си?
Помислих и накрая овчедушно отвърнах:
— Една.
Кралица Калифия попи лице с носна кърпа, достатъчно голяма, за да покрие половината й гръд, възвърна самообладанието си и бавно се придвижи насреща ми, подбутвайки стола си с леки движения на обутите си в невероятно малки обувки крака. Останах поразен колко миниатюрни изглеждаха те в сравнение с необятната планина над тях и с кръглото като луна лице, което увенчаваше всичко. Сякаш видях призрака на Констанс, удавен под цялата тази маса. Кралица Калифия затвори очи.
— Тя те използва. Обичаш ли я?
— Може би малко.
— Не си сваляй дрехите от гърба и дръж мотора включен. Искала ли е да й направиш дете?
— Не го е казвала с думи.
— Тя не сее думи, а мъртвородени копелета. Окучвала е чудовища из целия Лос Анджелис, като започнеш от Холивуд и стигнеш до другия му край. Легнеш ли с нея, изгори леглото, пръсни пепелта и повикай свещеник.
— Кой свещеник, откъде?
— Аз ще те свържа. Но относно… — тя се запъна, отказвайки да изплюе името. — Нашата приятелка. Тя винаги върти номера, а един от любимите й е да хвърля мъжете в паника. Един час с нея е достатъчен, за да пощуреят. Нали знаеш как се играе „Не се сърди човече“? Хоп, ударих те, излизаш от играта, извинявай!
— Но тя има нужда от мен!
— Не. Тя се храни от мръсотията. Блажени са порочните, за които порокът е като хляб насъщен. Ще схруска костите ти за закуска. Бога ми, ако беше тук, щях да я прегазя със стола си. Такива като нея са докарали Рим до руини. Както и да е — добави. — Дай пак да видя ръката ти. — Столът изскърца и туловището й заплашително се приближи към мен.
— Ще се отречеш ли от онова, което видя там?
— Не. Аз мога само да казвам нещата, които ми се разкриват. Ще имаш и друг живот след този! Скъсай вестника. Изгори сватбената покана. Напусни града. Кажи й да върви в ада, но й го кажи по телефона, с междуградски разговор. А сега вън!
— Къде да отида оттук?
— Прости ми, боже. — Тя затвори очи и прошепна: — Виж на поканата.
Вдигнах я към очите си и се втрещих. „Службата ще се извърши от отец Шеймъс Брайън Джоузеф Ратиган, катедрала «Света Вибиана», Лос Анджелис“.
— Кажи му, че сестричката му е тръгнала по нечестив път, затова да тича за светена вода. А сега марш! Имам много работа за вършене.
— Като например?
— Да повърна — каза тя.
Стиснах поканата с името на отец Ратиган в потната си длан, изправих се и се блъснах в Кръмли.
— Ти пък кой си — попита Калифия, най-сетне забелязала неотлъчната ми сянка.
— Мислех, че знаеш — сопна се той.
Излязохме навън и затворихме вратата. Зад гърба ни, цялата къща сякаш се помести от теглото на обитателката си.