— Кажете й — извика Калифия — никога повече да не се връща.
Погледнах Кръмли.
— Тя май пропусна да ти каже бъдещето.
— Благодаря на бога за малките неща — бе отговорът му.
Тринайсета глава
Минахме обратно по циментовата пътека и стръмните стъпала и вече на тротоара, под бледата лунна светлина, той се взря в лицето ми.
— Защо изглеждаш като подгонен пес?
— Току-що станах религиозен!
— Я вземи се стегни!
Влязох в колата, а по гърба ми лазеха мравки.
— Накъде? — попита Кръмли.
— Катедралата „Света Вибиана“.
— Става все по-забавно. — Той завъртя ключа.
— Не, чакай! — изпъшках. — Не мога да издържа още една очна ставка. Карай към къщи, Джеймс. Един душ, три бири и в леглото. Ще хванем Констанс утре по изгрев-слънце.
Минахме бавно покрай „Калахан и Ортега“ и лицето на Кръмли доби почти щастлив вид.
Преди душа, бирите и постелята аз забодох седем-осем вестникарски страници на стената над леглото си. Току-виж през нощта ме озареше някакво прозрение.
Всички имена, снимки и заглавия, малки и големи, бяха там, увековечени по своите тайнствени или прозаични причини.
— Ама че дивотия! — изсумтя Кръмли зад гърба ми. — Нима ще си общуваш с новини, които са били мъртви още в деня на отпечатването си?
— Кой знае, може до утре да се смъкнат от стената, да пропълзят под клепачите ми и да се залепят за креативната повърхност на мозъка ми.
— Креативна повърхност на мозъка! Краставици на търкалета! Да не би буквите и картинките през нощта да оживяват?
— Ако не опиташ, никога няма да разбереш.
— Чакай да си довърша бирата — надигна бутилката той. — Да знаеш, който си ляга с мишлета, се събужда с плъхове. — Погледът му обходи окачените снимки, имена и животи. — Констанс някъде там ли е?
— Да, но скрита.
— Хайде влизай в банята, а аз ще стоя тук да пазя некролозите. Ако случайно помръднат, ще викам. Какво ще кажеш за по една „маргарита“ преди сън?
— Най-сетне да кажеш нещо смислено — отвърнах.
Четиринайсета глава
Катедралата „Света Вибиана“ ни очакваше в центъра на Лос Анджелис. Към обяд се качихме в колата и се насочихме на изток, като избягвахме големите булеварди.
— Гледал ли си някога У. К. Фийлдс в „Ако имах един милион“? — попита Кръмли. Купи си няколко вехти таратайки и се забавляваше да блъска с тях невъзпитаните шофьори. Не е ли супер? Затова мразя магистралите. Падам си по пътното насилие. Ей, слушаш ли ме изобщо?
— Виж я ти Ратиган — промълвих. — А аз си мислех, че я познавам.
— Човече — засмя се добродушно Кръмли. — Ти не познаваш никого. Така и няма да успееш да напишеш велик американски роман, защото не виждаш по-далеч от носа си. Фантазираш си качества там, където ги няма и затова плодиш приказни принцеси и девствени пастирки. Но повечето писатели не умеят дори това, тъй че продължавай да пускаш розови сапунени мехури. Остави реалистите да се ровят в грубата същност на живота.
Останах мълчалив.
— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — излая той, но после смекчи глас. — Обичаш хора, които не заслужават да бъдат обичани.
— Като например теб ли?
Кръмли ме изгледа предпазливо.
— Е, аз не съм чак толкова лош. Вярно, имам куп трески за дялане, но инак не съм червив отвътре. Чакай! — той натисна спирачките. — Ето го и храмът божи!
Погледнах към катедралата, около която като в замръзнал кадър цареше мъртвешкото запустение на квартала „Скид Роу“.
— Няма ли най-сетне да построят нещо свястно тук — рекох, когато спряхме. — Е, идваш ли с мен?
— Ти луд ли си? Та мен ме изритаха от изповед още на дванайсет, когато си бях ожулил коленете в нечестиви занимания с жени.
— Смяташ ли някога пак да вземеш причастие?
— Когато легна да умирам. Хайде, скачай. От Кралица Калифия, та на Кралицата на ангелите.
Аз слязох от колата.
— Кажи едно „Аве Мария“ и заради мен — подвикна Кръмли подире ми.
Петнайсета глава
Беше точно след пладне и катедралата пустееше, като се изключи една каеща се, чакаща край изповедалнята. Свещеникът се появи и й направи знак да влезе.