Лицето й потвърди, че съм на правилното място.
Когато тя си тръгна, аз се вмъкнах вътре и седнах в кабинката, с език, залепнал за небцето.
От другата страна на решетъчното прозорче помръдна сянка.
— Слушам те, сине мой.
— Прости ми, отче — изломотих. — Калифия.
Вратата от другата страна се отвори с трясък и ругатня. Аз също отворих своята. Отецът отскочи назад, сякаш го бях застрелял.
Беше като някакво ратиганско „дежа вю“. Но не под формата на стройно, петдесеткилограмово женско телце, запечатано в загоряла от слънцето кожа, а на забулен в расо, кльощав като телена закачалка свещеник, излязъл от флорентинския ренесанс. Костната структура беше като на Констанс, но плътта, опъната върху нея, бе мъртвешки бяла, а ненаситната жажда в тънките устни — не за кревати и греховни наслади, а за спасение. Това бе Савонарола, молещ несговорчивите небеса да простят гордата му суета. Но призракът на Констанс гореше в погледа му, надничаше от очните кухини на изпития череп.
Раздиран от емоции, отец Ратиган все пак ме намери достатъчно безобиден, като се изключи онази дума. Махна с глава към ризницата, въведе ме вътре и затвори вратата.
— Неин приятел ли си?
— Не, отче.
— Добре! — Той леко се поотпусна. — Седни. Имаш пет минути. Кардиналът ме чака.
— Тогава по-добре вървете.
— Пет минути — повтори Констанс иззад маската на своя генетичен близнак. — Е?
— Току-що посетих…
— Калифия. — Той изпъшка със сдържано отчаяние. — Кралицата. Изпраща тук хора, на които не може да помогне. Тя има своя църква, различна от моята.
— Констанс е изчезнала отново, отче.
— Отново?
— Така каза Кралицата… тоест, Калифия.
Подадох му Книгата на Мъртвите. Той я взе и прелисти страниците.
— Откъде имаш това?
— Констанс ми я даде. Някой й я изпратил. За да я сплаши, нарани, или бог знае какво. Имам предвид, че само тя знае дали заплахата е сериозна.
— Смяташ, че може да се крие единствено за да вгорчи живота на всички ни? — Той помисли за секунда. — Аз самият съм раздвоен. Но в крайна сметка същите онези хора, които са изгорили Савонарола, сега го величаят. Днес си грешник, а утре току-виж си станал светец.
— Не забелязвате ли известни сходства, отче? — осмелих се да подхвърля аз. — Тази история се е повтаряла много пъти.
— Какво знаете за Флоренция през 1492, когато Савонарола накарал Ботичели да изгори своите картини?
— Това всъщност е единствената епоха, която познавам. Тогава Савонарола, сега Констанс…
— Ако Савонарола я е познавал, е щял да се самоубие. Не, не, чакайте да помисля. От сутринта не съм слагал троха в уста. Ето малко хляб и вино. Да се подкрепим, преди да съм паднал.
Добрият свещеник бръкна в долапа на ризницата, извади отвътре самун хляб и една кана и ние седнахме. Наля на себе си малка чаша, а на мен — голяма, която аз поех с удоволствие.
— Баптист ли сте? — попита той.
— Как познахте?
— По-добре да не казвам.
Обърнах съдържанието на чашата си.
— Можете ли да ми помогнете с Констанс, отче?
— Не. О, за бога, може би.
Той ми наля отново.
— Миналата нощ… възможно ли е? Останах в изповедалнята до късно. Имах чувството, че… чакам някого. Накрая, към полунощ, една жена влезе вътре и дълго време мълча. Не се стърпях и я подканих, както Исус подканил Лазар. Тя се разплака и всичко се изля навън. Грехове на килограм, на самосвал, грехове от последната година, от последните десет, трийсет години — тя просто не можеше да се спре, трупаше още и още, ужасна нощ след ужасна нощ, докато накрая притихна и аз тъкмо се канех да й дам наставления за молитви, когато чух, че избяга. Надзърнах в отсрещната страна на изповедалнята, но там беше останал само мирис на парфюм. О, боже, боже.
— Парфюмът на сестра ви?
— На Констанс? — Отец Ратиган се смали в стола си. — Нейният, да, мътните го взели.
Миналата нощ, помислих си. Толкова скоро. Само ако Кръмли и аз бяхме дошли навреме.
— Да не закъснеете, отче — казах.
— Кардиналът ще почака.
— Вижте. Ако тя се върне, ще ми се обадите ли?
— Не — отвърна свещеникът. — Изповедта е не по-малко поверителна от визитата при адвокат. Толкова ли си съпричастен?
— Да. — Аз разсеяно завъртях халката на пръста си.