— И още как. Чудя се как ли се е чувствал старецът в последната секунда, когато се е удавил в този потоп. Фалангистите на Франко, хитлеровата младеж, комунистите на Сталин, детройтските бунтове, кметът Ла Гуардия зад бюрото си. Ама че смърт!
— Зарежи, погледни тук!
Останките от погребалния одър на Кларънс Ратиган стърчаха сред плющящите на вятъра СРИВ НА ФОНДОВАТА БОРСА и БАНКИТЕ ЗАТВАРЯТ. Взех последна страница. Беше театрална, а в средата й танцуваше Вацлав Нижински.
— Двама чалнати — каза Кръмли — Нижински и старият Ратиган, всеки от тях посвоему.
— Пипни се по очите.
Той го стори и върховете на пръстите му се измокриха.
— Хайде да вървим — рече. — Това тук е проклето гробище.
Слязохме от хълма и се насочихме към брега.
Той ме докара до бунгалото ми край морето. Отново валеше, а океанът се надигаше така, сякаш заплашваше да ни залее през нощта, да донесе буря, която да почука на вратата и да докара Констанс, мъртва, и другия Ратиган, също мъртъв, да помете всичко и да остави след себе си само пясък и водорасли. Отидох до стената и свалих оттам закачените вестници.
Кръмли подпря бутилка водка до леглото ми, остави лампите светнати и каза, че по-късно ще мине да провери дали душата ми е още на мястото си. После запали колата и си тръгна.
Чух по покрива да тропат едри капки, като барабанящи пръсти по капака на ковчег. Обадих се на Маги през цял континент от дъжд.
— Защо ми се струва, че някой плаче край теб? — попита тя.
Седемнайсета глава
Слънцето отдавна бе залязло, когато телефонът иззвъня.
— Знаеш ли кое време е? — попита Кръмли.
— О, боже, вече се е мръкнало!
— Явно не ти се отразява добре, когато хората мрат покрай теб. Свърши ли вече с хлипането? Не мога да понасям истерични хълцащи сестри или извънбрачни синчета, стиснали носни кърпички.
— Да не съм ти извънбрачно синче?
— Влизай в банята, измий си зъбите и вземи броя на „Дейли Нюз“ от верандата си. Чуках на вратата, но ти беше отнесъл плувката. А колкото до Кралица Калифия, вместо да предсказва твоето бъдеще по-добре да беше погледнала своето.
— Да не би да е…
— В седем и половина тръгвам обратно към Бънкър Хил. Искам да ме чакаш отвън, с чиста риза и чадър!
В седем и двайсет и девет бях на прага, с чиста риза и чадър. Когато влязох в колата, Кръмли ме улови за брадичката и огледа лицето ми.
— Ей, светът още не е свършил!
После наду към Бънкър Хил.
По някаква причина фасадата на „Калахан и Ортега“ изведнъж ми се стори по-различна.
Пред къщата на Кралица Калифия нямаше коли нито от полицията, нито от моргата.
— Май никой не се е впечатлил особено — каза Кръмли, спирайки до бордюра. — Виж какво пише там.
Разгърнах вестника в скута си. Събитието не беше отразено в заглавията, а само на страницата с некролозите.
„Известна ясновидка, звезда от епохата на нямото кино, умира при злополука. Алма Краун, известна още като Кралица Калифия, е намерена мъртва на стъпалата на дома си в Бънкър Хил, явно пострадала при падане. Съседите чули тревожните крясъци на пауна й. Нейната книга «Химията на хиромантията» става бестселър през 1939 година. Пепелта й ще бъде разпръсната в египетската Долина на царете, където според някои е родното й място.“
— Глупости на търкалета — каза Кръмли.
Видяхме, че някой седи на прага на къщата и приближихме. Беше млада жена около двайсетте, с дълга, черна коса и матов тен на циганка. Тя кършеше ръце и стенеше, а по обърнатото й към вратата лице се стичаха сълзи.
— Защо, о боже, защо — нареждаше тя.
Отворих входната врата и надникнах вътре.
— Не може да бъде — възкликнах неволно.
Кръмли застана до мен и впери поглед в опустошението.
Защото къщата беше напълно празна. Всички картини, кристални топки, карти таро, лампи, книги, грамофонни плочи и мебели бяха изчезнали. Сякаш някаква мистериозна превозваческа фирма бе дошла и вдигнала всичко с камиона си.
Влязох в малката кухня и започнах да отварям чекмеджетата. Бяха празни, като минати с прахосмукачка. В килера нямаше подправки, нито консерви. В шкафовете нямаше да се намери дори и троха за пауна отвън.