Гардеробът в спалнята бе претъпкан със закачалки, но не и с рокли с размера на палатки, нито с чорапи или обувки.
Двамата с Кръмли излязохме отново и потърсихме обяснение в лицето на младата циганка.
— Видях всичко — проплака тя, сочейки в различни посоки. — Те ограбиха къщата! Защото били бедни. Голяма работа! Бедни! Щом полицията си тръгна, нахлуха от отсрещната страна на улицата — старици, мъже, дечурлига. Събориха ме на земята, смееха се, крещяха, тичаха напред-назад, носейки столове, завеси, книги, картини. Дръж това, вземи онова! Фиеста! За един час опразниха всичко. После отидоха в онази къща там! Господи, тези смехове. Вижте ръцете ми, целите са в кръв! Искате ли от нещата на Калифия? Идете, похлопайте отсреща! Защо не го направите?
Кръмли и аз седнахме от двете й страни. Той взе лявата й ръка, а аз — дясната.
— Гадини мръсни — простена тя. — Гадини.
— Виж — рече Кръмли. — Няма какво повече да правиш тук. Можеш да си вървиш у дома. Вътре не е останало нищо, което да пазиш.
— Тя е вътре. Отнесоха тялото й, но тя още е там. Ще стоя, докато не ми каже да си ходя.
И двамата надзърнахме през раменете й към отвора на вратата и към масивния, невидим призрак.
— Как ще разбереш, когато те пусне?
Циганката избърса очи.
— Ще разбера.
— Ей, накъде тръгна? — попита Кръмли.
Защото аз бях станал и се бях упътил надолу по стъпалата. Прекосих улицата и почуках на отсрещната врата.
Тишина.
Почуках отново.
Погледнах през един страничен прозорец. Видях очертанията на мебели посред стаята, където не им беше мястото. Имаше също твърде много лампи и навити килими.
Ритнах вратата, изругах и се отдръпнах назад, готвейки се да крещя пред всички врати подред, когато момичето приближи и тихо ме докосна по ръката.
— Вече мога да си вървя — промълви.
— Ами Калифия?
— Казва, че всичко е наред.
— Да те откараме? — кимна към колата Кръмли.
Тя не можеше да откъсне очи от дома на Калифия, от центъра на цяла Калифорния.
— Имам приятели близо до Ред Рустър Плаза. Ако ви е удобно…
— Разбира се.
Когато потеглихме, тя извърна глава към отдалечаващия се дворец на кралицата.
— Утре ще дойда пак — извика.
— Тя знае, че ще го направиш — казах аз.
Подминахме бюрото „Калахан и Ортега“, но този път Кръмли не го удостои с поглед.
През целия път докато возехме циганката, никой не обели и дума.
— Шантава работа — казах на връщане. — Напомня ми за един приятел преди години. Когато умря, имигрантите от Куернавака нахлуха в дома му, ограбиха колекцията му от стари фонографи от началото на века, плочите на Карузо, мексиканските маски. Оставиха мястото празно като египетска гробница.
— Това е то да си беден — отбеляза Кръмли.
— И аз съм отрасъл в бедност. Но никога не съм крал.
— Може би просто не си имал подходяща възможност.
Подминахме двореца на Кралица Калифия за последен път.
— Като нищо може да е там. Циганката знае какво приказва.
— Тя сигурно знае. Но на теб ти хлопа дъската.
— Просто ми дойде много — опитах да се защитя. — Твърде много. Първо Констанс ми връчва два злокобни телефонни указателя и изчезва. После почти се удавяме в двайсет хиляди левги стари вестници. А сега, за капак, и мъртва кралица. Започвам да се чудя, дали всичко е наред с отец Ратиган?
Кръмли изви волана и спря край една телефонна кабина.
— Ето ти монета!
Влязох вътре и набрах номера на катедралата.
— Извинете, исках да попитам дали господин… — запънах се и се изчервих. — Дали отец Ратиган е добре?
— В какъв смисъл добре? В момента е на изповед.
— А, много се радвам — рекох глупаво. — Стига и този, когото изповядва, също да е добре.
— Никой никога не е добре — отряза гласът и затвори.
Довлякох се обратно до колата, където Кръмли ме изгледа изпитателно.
— Е?
— Още е жив. Къде ще ходим сега?
— Знам ли. Но оттук нататък даваш обет за мълчание. Нали знаеш католическите обети? Затваряш си устата, инак ще гориш в ада. Ясно?
Отидохме до градската палата на Венис. Кръмли слезе и затръшна вратата.
Бави се около половин час. Когато се върна, подаде глава през шофьорския прозорец и каза:
— Слушай внимателно. Току-що си взех една седмица болнични. За това време имаме да свършим много работа — да открием Констанс, да опазим свещеника на „Света Вибиана“, да възкресим няколко мъртъвци и да предупредим жена ти да ме възпре, ако река да те удуша. Кимни с глава, ако си разбрал.
Аз кимнах.
— През следващите двайсет и четири часа няма да се обаждаш без разрешение! Къде са сега онези проклети телефонни указатели?
Подадох му Книгите на Мъртвите.
Кръмли седна зад волана и ги изгледа смръщено.
— Можеш да кажеш нещо за последно, преди да млъкнеш!
— Ти си най-добрият ми приятел — изтърсих.
— Толкова по-зле — каза той и настъпи газта.