— Клайд Ръстлър — изломотих.
— Мили боже! Него пък кой го помни! Виждаш ли ей онази стара операторска кабина там горе? Погребаха го жив в нея през 29-а, когато построиха новата, на втория балкон.
Загледах се в призраците на мъглата, дъжда и снега, на Шангри-Ла, търсейки Върховния Лама.
— Няма асансьор — добави безплътният ми приятел. — Дотам са двеста стъпала!
Доста дълго изкачване, без шерпи, до междинното фоайе и мецанина, а след това до втория балкон и до още един след него, посред три хиляди места. Как се угажда на три хиляди клиенти, зачудих се аз. Но ако успееш да заинтригуваш осемгодишните хлапета така, че да не пикаят по три пъти на прожекция, значи си успял!
Потеглих нагоре.
На половината път седнах да почина, запъхтян, сякаш от дете внезапно се бях превърнал в старец.
Двайсет и трета глава
Най-сетне преодолях отвесната стена на връх Еверест и почуках на вратата на старата прожекционна.
— Този ли е, за когото си мисля? — извика отвътре ужасен глас.
— Не — отвърнах. — Просто най-обикновен зрител, завърнал се след четирийсет години.
Това беше гениална идея, да заложа на картата на миналото.
Ужасът в гласа се поуталожи.
— Каква е паролата?
Отговорът се откъсна сам от езика ми:
— Том Микс и неговият кон, Тони. Хут Гибсън. Кен Мейнард. Боб Стийл. Хелън Туелвтрийс. Вилма Банки…
— Достатъчно.
Мина доста време, преди отвътре да се разшава нещо като гигантски паяк. Вратата изскърца и през процепа й надникна сребриста сянка, жива метафора на черно-белите фантоми, които бях виждал да трептят по екрана преди половин живот.
— Никой не идва тук горе — каза много, много старият мъж.
— Съвсем никой?
— Жива душа — отвърна силуетът със сребриста коса, сребристо лице и сребристи дрехи, изтънели от седемдесетте години живот в тази наблюдателница, откъдето десетки хиляди пъти бе гледал надолу към нереалността. — Никой не знае, че съм тук. Дори и аз.
— Но ти си тук. Ти си Клайд Ръстлър.
— Така ли? — за миг ми се стори, че ей сега ще опипа тирантите и вехтите си ръкавели, за да провери. — А ти кой си? — проточи врат през прага като костенурка от корубата си.
Казах му името си.
— Никога не съм те чувал. Един от тях ли си? — Той метна поглед към празния екран долу в ниското.
— От мъртвите звезди ли?
— Те понякога се качват тук. Дъглас Феърбанкс намина снощи.
— Почукал е на вратата ти? Самият Зоро, Д’Артанян, Робин Худ?
— По-скоро подраска. Да си мъртъв си има своите затруднения. Е, ще влизаш, или не?
Бързо пристъпих напред, преди да му е дошло друго настроение.
Прожекционните апарати стояха, вперили взор в пустотата, в стаичка, наподобяваща китайска гробница. Въздухът бе пропит с прах и остър мирис на целулоид. Имаше само един стол, разположен между двата апарата. Както сам бе казал, тук никога не идваха гости.
Огледах пренаселените стени. По тях имаше поне три дузини снимки, някои в евтини рамки от супермаркета, други в сребърни, а трети — просто страници, откъснати от стари броеве на списание „Силвър Скрийн“. Образите на трийсет жени, всяка от тях различна.
Старият мъж остави по лицето му да се прокрадне усмивка.
— Моите сладки красавици, от времето, когато бях още активен вулкан.
Древната вкаменелост ме изгледа иззад мрежата си от бръчици — от типа, които се получават, когато отваряш хладилника в шест сутринта, за да извадиш последното забъркано от предната вечер мартини.
— Обикновено държа вратата заключена. Ти ли крещя преди малко отвън?