— Не, не съм бил аз.
— Е, имаше някой. Но като изключим това, човешки крак не е стъпвал тук откак умря Лоуъл Шърман.
— Това е вече втори некролог за десет минути. Зимата на 1934 година. Рак и пневмония.
— Няма как да знаеш това!
— Една събота карах ролкови кънки край стадион „Колизеум“. Беше преди футболен мач и Лоуъл Шърман мина покрай мен, давейки се от лаеща кашлица. Взех му автограф и му пожелах всичко най-хубаво. Два дена по-късно умря.
— Лоуъл Шърман — в очите на стареца се появи нов блясък. — След като ти си жив, значи и той още е жив. — После се отпусна в единствения стол и ме измери с поглед. — Лоуъл Шърман. Но защо по дяволите си се качил чак дотук? Хора са умирали, докато изкатерят тези стълби. Самият чичо Сид дойде един или два пъти, накрая изруга и построи голямата прожекционна на километър по-ниско, в реалния свят, ако изобщо има такъв. Никога не съм ходил да я видя. Какво има?
Бе доловил интереса, с който изучавах праисторическото му гнездо и рояка от вечно млади лица по стените.
— Искаш ли да ти изброя тези пухкави котета с нокти на пума? — той се приведе напред и започна. — Тази тук се казваше Карлота или Мидж, или Даяна. Испанско парче като от реклама на Кал Кулидж, с поличка до пъпа, римска царица, току-що излязла от ваната с мляко. До нея е жената-вамп на име Илиша, после машинописката Пърл и английската тенисистка Памела. Ето и Силвия, която държеше нудистко свърталище в Шайен. Обличаше се като Доли Мадисън, пееше „Чай за двама“ и „Чикаго“ и излизаше от огромна стридена черупка, като перла от рая. Беше голямата тръпка на Фло Зигферд. До нея е Уила-Кейт, изгонена от баща си още тринайсетгодишна за поведение, неподобаващо на крехката й възраст. Лила Уонг пък работеше в китайски ресторант, но не беше случайно момиче, на конкурса за красота на Кони Айлънд през 29-та събра повече гласове и от американския президент. Следващата, Барбара Джо, слезе от нощния влак в Глендейл и едва ли не на следващия ден стана звездата на „Глори Филмс“. Анастейша Алис Граймс…
Той спря, за да си поеме дъх. Аз го погледнах.
— Което ни довежда до Ратиган — рекох.
Челюстта му се смръзна.
— Казваш, че никой не се е качвал тук от години. Но тя е идвала днес, нали? Може би за да погледне всички тези снимки? Е, да или не?
Старият мъж сведе очи към прашните си ръце, после бавно се изправи и застана с лице към месинговата фуния на стената — едно от онези устройства, през които се крещят заповеди на подводниците.
— Лео! Вино! Два долара бакшиш!
От металното отверстие долетя тъничък гласец:
— Ти не пиеш!
— Днес пия, Лео. И два хотдога!
Устройството изписка и замря.
Той изсумтя и се вторачи в стената. Минаха пет ужасяващо дълги минути. Докато чакахме, аз извадих тефтерче и си записах имената, надраскани върху снимките. Най-сетне чухме как поръчката се изкачва по кухненския асансьор. Клайд Ръстлър се сепна, сякаш напълно бе забравил за съществуването му. Отвори вратичката и започна да се труди с тирбушона над бутилката, изпратена от намиращия се някъде далеч под нас Лео. Имаше само една чаша.
— Извинявай, не съобразих — рече той. — Пий първи, аз не се боя от зарази.
— Няма с какво да те заразя. — Отпих и му подадох чашата. Той я надигна към устните си и по тялото му се разля видимо облекчение.
— А сега — каза — нека ти покажа едно филмче, което сглобих. Защо ли? Защото миналата седмица някой ми позвъни отдолу. Веднага разпознах гласа в слушалката. Навремето беше личната медицинска сестра на Хари Кон, готова да откликне на всичките му нужди — да, Хари, да, да! Каза, че търсела Робин Локсли. Знаеш, Робин Худ е Робин от Локсли. Една актриса беше взела това име, просто й харесало как звучи. После изчезна някъде в замъка на Хърст, или в задната му кухня. Но този глас, след толкова години, питаше за Локсли. Изкара ми акъла. Порових из кутиите и намерих един филм с нея от 1929 г., когато звукът вече навлизаше с пълна сила. Гледай.
Той нагласи лентата в апарата и щракна ключа. Големият екран долу се обля в светлина и се появиха образи.
Ефирна пеперуда запърха с муселинените си криле, поспря, погледна с очи, изпълнени с нега, усмихна се и побягна, следвана от бели рицари и черни злодеи.
— Познаваш ли я?
— Не.
— Пробвай тогава това. — Той превъртя напред и на екрана се появи заснежен бряг, осеян с тлеещи огньове. Руска аристократка пушеше с дълго цигаре, въздишаше и мачкаше кърпичката си. Някой умираше или вече беше умрял.