— Е? — погледна ме с надежда Клайд Ръстлър.
— Не.
— Да опитаме пак!
Прожекторът наново озари мрака. Беше 1923 година и палаво хлапе се катереше, смеейки се, по дърво, за да брули плодове — но под ризата му личаха малки, твърди ябълки.
— Не може да бъде! Женски Том Сойер! Кой е това?
Старецът изпълни екрана с още дузина образи, започвайки от 1925-а и свършвайки с 1952-ра — отворени, затворени, тайнствени, разбулени, светли, тъмни, диви, сдържани, красиви и обикновени, своенравни и невинни.
— Познаваш ли някоя от тях? Как ли не си напъвах мозъка. Трябва да е имало някаква причина, за да съхраня всички тези изрезки. Погледни ме, дявол да го вземе! На колко години мислиш, че съм?
— Към деветдесет, деветдесет и пет?
— Поне на десет хиляди. Казвам ти, мен са ме открили плаващ в кошница по Нил! Изтърколил съм се от хълма със Светите скрижали. Угасил съм огъня в горящия храст. Когато Марк Антоний заповядал: „Пуснете кучетата на войната“, аз съм отвързал каишките. А дали съм познавал тези хубавици? Бога ми, по цяла нощ се будя и си блъскам главата, за да наредя къщичката от карти. Тъкмо си мисля, че вече съм успял, когато леко помръдвам и тя се срива отново. Сигурен ли си, че не помниш някое от лицата на екрана или от снимките по стените? Ако е така, си имаме истинска мистерия!
— Същото се канех да кажа и аз. Дойдох тук, защото някой друг дойде при мен. Може би същият онзи глас, който ти се е обадил отдолу.
— Какъв глас?
— Констанс Ратиган — казах аз.
Изчаках мъглата зад очите му да се уталожи.
— Тя пък какво общо има? — зачуди се той.
— Може би разковничето е в нея. Последният път, когато я видях, стоеше в отпечатъците на собствените си стъпки.
— И смяташ, че може да знае на кого принадлежат всички тези лица, какво означават всички тези имена? Чакай малко. Отвън, пред вратата… Май беше днес. Няма как да е било вчера. Да, днес тя ми каза: „Дай ми ги!“
— Да й дадеш какво?
— Огледай се наоколо. Виждаш в тази проклета дупка нещо, което да си струва?
Вдигнах очи към снимките на стената. Клайд Ръстлър проследи погледа ми.
— Тях пък защо ще ги иска някой? Те не струват нищо. Дори и аз не знам защо съм ги закачил там. Освен да са нечии съпруги или стари приятелки?
— Ти самият по колко от всяко си имал?
— Нямам достатъчно пръсти, за да ги изброя.
— Едно нещо е сигурно, Констанс е искала да ги вземе. Да не би да е ревнувала?
— Констанс ли? Както някои хора изпадат в пътна агресия, така тя изпадаше в креватна агресия. Искаше да сграбчи всички жени, с които някога съм бил, да ги стъпче, удуши, да ги разкъса на парчета. Хайде, допивай си виното. Имам да върша свои неща.
— Какви например?
Но той вече се бе върнал към своите ленти, потънал в унеса на хиляда и една отминали нощи.
Аз тръгнах покрай стената, записвайки трескаво в тефтера си всички имена под снимките. Щом свърших, го попитах:
— Ще ми се обадиш ли, ако Констанс дойде отново?
— За снимките ли? Ще я хвърля надолу по стълбите.
— Веднъж вече чух нещо подобно, но ставаше дума за стълбите на ада, а не за тези към втория балкон. Защо искаш да я хвърляш?
— Все трябва да има някаква причина, нали? Не ме карай да си припомням! Впрочем, защо каза, че си се качил тук? И как ме нарече?
— Клайд Ръстлър.
— А, да. Вярно, така беше. А знаеш ли, че аз съм бащата на Констанс?
— Какво?!
— Бащата на Констанс. Мислех, че съм ти споменал. Сега можеш да си вървиш. Лека нощ.
Излязох навън и захлопнах вратата, оставяйки зад себе си стареца, който и да беше той, и снимките на стената, чиито и да бяха те.
Двайсет и четвърта глава
Слязох долу и отидох в предната част на салона. Огледах се наоколо и се спуснах по стъпалата към мястото за оркестъра. В задната му стена имаше врата, отваряща се към дълъг, тъмен коридор. Той постепенно изчезваше в пълен мрак и в този мрак имаше друг, още по-дълбок мрак — на старите, изоставени гримьорни.
Изкуших се да извикам едно име.
Но какво щеше да стане, ако тя ми отвърнеше?
Стори ми се, че от дълбините на този черен коридор до слуха ми долита звукът от скрито море или от река, течаща нейде в чернотата.