Направих стъпка напред, но върнах крака си обратно.
Отново чух диханието на тъмния океан, надигащ се към безкрайните си брегове.
Тогава се обърнах и си тръгнах от великия мрак, втурнах се през опразнените от хора коридори, към вратите, които най-сетне ме изведоха под утешителното вечерно небе.
Отнесох невероятно малките обувки на Ратиган до циментовите й отпечатъци и ги поставих внимателно в тях.
В същия миг усетих върху рамото си докосването на моя ангел хранител.
— Виж ти, кой се завърнал от мъртвите — каза Кръмли.
— Нямаш представа колко си прав — отвърнах, взирайки се към широкия червен портал на Китайския театър на Грауман с всичките му филмови създания, пъплещи в мрака. — Тя е вътре — допълних. — Ще ми се да знаех начин да я измъкна оттам.
— Пръчка динамит, вързана за пачка с пари може и да свърши работа.
— Кръмли!
— Извинявай, забравих, че говорим за Флорънс Найтингейл.
Отстъпих назад и той сведе поглед към малките обувки на Ратиган, застанали в отпечатъците, направени преди дълги, дълги години.
— Не приличат съвсем на вълшебните пантофки — рече.
Двайсет и пета глава
Карахме през града и сред топлата тишина аз се опитах да му опиша огромното, черно море в театъра на Грауман.
— Там има дълъг коридор с гримьорни, вероятно пълни с неща от 20-те и 30-те години. Имам усещането, че тя може да е вътре.
— По-добре не си хаби приказките.
— Някой трябва да влезе и да провери.
— Ти да не би да се уплаши?
— Не точно.
— Значи си напълнил гащите. Стой кротко и си трай.
Скоро стигнахме у тях. Той донесе една студена бира и я долепи до челото ми.
— Дръж я, докато не усетиш, че мозъкът ти се прояснява.
Послушах съвета му. Той включи телевизора и започна да сменя програмите.
— Не знам кое е по-лошо — изпъшка. — Твоето бръщолевене или местните новини.
„Отец Сиймъс Ратиган“ — произнесе телевизорът.
— Стой! — изкрещях.
Той върна канала обратно.
„… Катедралата «Света Вибиана».“
Последва вихрушка от пращене и снежинки на екрана.
Кръмли хлопна телевизора с юмрук.
„… следствие на естествени причини. Според слуховете бил готвен за бъдещ кардинал…“
Нова вихрушка и екранът угасна.
— Отдавна се каня да го поправя — оправда се той.
И двамата се вторачихме в телефона, молейки го да звънне.
После и двамата подскочихме.
Защото той звънна!
Двайсет и шеста глава
Беше жена. Бети Кели, помощничката на отец Ратиган, с която се бях чувал и преди, ломотеща несвързано, молеща за милост.
Единствената милост, която можех да й предложа, бе да намина да я видя.
— Моля ви, побързайте, или и аз също съм мъртва! — изплака тя.
Когато Кръмли и аз пристигнахме, тя стоеше пред входа на катедралата. Минаха няколко секунди преди да ни забележи, след което вдигна безсилно ръка в нещо като поздрав и отпусна очи. Доближихме я и аз представих Кръмли.
— Много съжалявам — добавих.
Тя вдигна глава.
— Но вие сте онзи, който разговаряше с отеца — възкликна. — О, боже, заповядайте вътре.
Главният вход вече бе заключен за през нощта, тъй че минахме през странична врата. Щом пристъпихме под свода, тя се олюля и насмалко не падна. Аз я улових подръка и я заведох до една от скамейките, където тя се отпусна, останала без дъх.
— Дойдохме колкото се може по-бързо — уверих я аз.
— Познавахте ли го? — Думите излизаха с мъка от устата й. — Всичко е толкова объркващо. Да сте имали общи близки, приятели?
— Познаваме негова роднина — каза Кръмли. — Със същата фамилия.
— Ратиган! Тя го уби. Не, чакайте — сграбчи ръкава ми тя, тъй като бях скочил на крака. — Нямам предвид буквално. И все пак го уби.
Седнах обратно, целият изстинал. Кръмли отстъпи назад, а тя се вкопчи в лакътя ми и започна да шепне:
— Идваше тук, понякога по три пъти на ден, да се изповядва. Отначало кротко, но после изпадаше в някакъв бяс. Когато си тръгваше, бедният отец изглеждаше като попарен. Но тя почти не си ходеше, а просто стоеше, докато той съвсем не повехна, изгуби апетит, само алкохолът в долапа намаляваше. Оставяше я да фучи на воля. Когато проверявах изповедалнята след нея, вътре миришеше като след удар от мълния. И все крещеше едно и също.