— Ей, ей — каза той. — Започнеш ли да ми ревеш, затварям.
— Недей — подсмръкнах. — Божичко, Хенри, да знаеш само как се радвам, че се обади!
— Което означава, че вече си издоил кравата и си напълнил цяла кофа с да не казвам какво. Учтив ли искаш да бъда, или прям?
— И двете, Хенри. Нещата са извън контрол. Маги е някъде на изток. Тук разполагам с Кръмли, разбира се, но…
— Което означава, че ти е нужен сляп човек, за да намериш изхода от краварника, нали? По дяволите, чакай да си взема носната кърпичка. — Чу се звучно секнене. — И за кога ти трябва моят всевиждащ нос?
— За вчера.
— Сега съм тук, в Холивуд, на гости на едни нещастни бедни чернилки.
— Знаеш ли Китайския театър на Грауман?
— Иска ли питане.
— Колко скоро можеш да дойдеш там?
— Колкото искаш, синко. Ще ме намериш застанал в обувките за степ на Бил Робинсън. Пак ли ще посещаваме някое гробище?
— Почти.
Обадих се на Кръмли, за да му кажа къде отивам и че може да закъснея за срещата при Ратиган, но затова пък ще водя и Хенри със себе си.
— Слепец води слепеца — бе коментарът му.
Двайсет и девета глава
Той стоеше точно където бе обещал, в отпечатъците от прочутите обувки на Бил Робинсън, които, вместо да бъдат осъдени на забвение в някой далечен негърски рай, стояха на показ, така че хилядите преминаващи бели да могат да ги виждат.
Стойката му бе спокойна и изправена, но краката леко помръдваха, сякаш ги сърбеше да изиграят два-три бързи такта. Очите му бяха затворени, както и устата, потънали в безоблачен унес.
Застанах пред него и въздъхнах.
Устата му изригна начаса.
— Дъвка „Риглис“. Удвоете удоволствието, удвоете забавата с двойно ментовата дъвка „Риглис“! Внимавай само да не я изплюеш! — Той се засмя и ме сграбчи за лактите. — Здравей, моето момче, изглеждаш великолепно! Няма нужда да те виждам, за да разбера. Винаги си звучал като някой от онези образи на екрана!
— Сигурно е от гледане на твърде много филми.
— Дай да те опипам. Ей, ти май често надигаш чашката напоследък!
— И ти също изглеждаш добре, Хенри.
— Всъщност, винаги съм се чудел как изглеждам.
— Така, както звучи Бил Робинсън.
— И съм в неговите обувки, нали? Кажи да.
— При това са ти точно по мярка. Благодаря, че дойде, Хенри.
— Длъжен бях. Адски много време мина, откакто за последно сме тършували из гробища! Като спя нощно време, все виждам онези гробове от всички страни. А сега за какво гробище става дума?
Хвърлих поглед към ориенталската фасада на театъра на Грауман.
— За призрачно. Помня когато бях на шест години и се промъкнах зад киноекрана, зяпайки нагоре към черно-белите неща, мърдащи там. Фантомът, който свири на орган, а после смъква маската си и се изправя в целия си десетметров ръст, готов да те убие с един поглед. Огромни, бледи сенки на актьори, повечето от тях мъртви. Призраци.
— Вашите чували ли са те да бръщолевиш така?
— Пред тях? Никога! Да не си посмял да им кажеш!
— Гроб съм. Подушвам благовония. Трябва да сме вече в „Грауман“. Това се казва класа, а не някакви китайски измишльотини.
— Стигнахме, Хенри. Нека ти задържа вратата.
— Ей, ама че е тъмно тук. Носиш ли фенерче? Винаги е по-добре да размахаш фенерче и да даваш вид, че знаеш какво правиш.
— Нося, Хенри, ето го.
— Призраци, казваш?
— Сеанси по четири пъти на ден, вече трийсет години.
— Не ме дръж подръка, караш ме да се чувствам безполезен. Ако падна, гръмни ме!
И той пое сам по прохода, почти без да се блъска в редовете от седалки, към ямата за оркестъра и огромните, тъмни пространства под и отвъд нея.
— Мракът май взе да се сгъстява — каза. — Дай да включа фенерчето. — Дадох му го, а той го щракна и се усмихна: — Е, така вече е по-добре!
Трийсета глава
В тъмното, неосветено подземие имаше стаи, стаи и още стаи, всичките с огледала, опасващи стените им, образите в тях се отразяваха отново и отново; празнотата срещаше празнота сред коридорите на безжизнено море.
Първо влязохме в най-широкия коридор и Хенри завъртя фенерчето като лъч на фар.