— Майка ти е казала това? — изчервих се аз.
— Жената имаше дванайсет деца, шест погреба, а останалите шест отгледа. Също така един лош и един добър съпруг. Отбираше от много неща, тъй че не бой се, остави чувството да те води.
— Ще ми се да съм я познавал.
— Тя още е тук. — Хенри сложи длан върху гърдите си.
После извади тъмните си очила от джоба, избърса ги и ги сложи на носа си.
— Така е по-добре — измърмори, като продължи да изучава невидимите огледала. — Тази Ратиган, с имената, които драска и всичко останало, да не е случайно побъркана? Би ли казал, че е с всичкия си?
— Странна е. Обича да плува навътре в морето, чувал съм я да се надлайва с тюлените. Изобщо, волна душа.
— Хич да не се беше връщала оттам.
— Херман Мелвил — измърморих.
— Какво?
— Отне ми години да прочета „Моби Дик“. Мелвил е трябвало да си остане в морето заедно с Джак, своя любящ приятел. Какво му е дала земята? Откъснала е душата от тялото му. Прекарал е трийсет години сврян в някаква митница, ни жив, ни умрял.
— Бедният кучи син — прошепна Хенри.
— Бедният кучи син — повторих като тихо ехо аз.
— Смяташ, че и Ратиган също не е бивало да се връща на брега, в луксозната си къща на плажа?
— Къщата й е голяма, светла, бяла и красива, но същевременно е гробница, пълна с призраци. Като тези от киносалона горе — десет метра високи, петдесет години широки — или като огледалата покрай нас. И сред всичко това една жена, мразеща всички по неизвестни причини.
— Бедната кучка — промълви Хенри.
— Да, кучка — казах аз.
Трийсет и втора глава
— Хайде да видим още няколко — предложи Хенри. — Запали лампите, та да нямам нужда от бастунче.
— Можеш ли да почувстваш кога са запалени и кога не?
— Глупаво дете. Чети ми имената!
Улових го подръка и заедно тръгнахме покрай огледалата, като аз му четях написаното върху тях.
— Гледай датите отдолу — изкомандва ме той. — По-скорошни ли стават?
Годините се нижеха — 1935. 1937. 1939. 1950. 1955.
А с тях и имена, имена, всичките различни.
— Свършихме ли? — каза Хенри. — Трябва да има още едно.
— Да, това е последното. Датата е трийсет и първи октомври. Миналата година.
— Как така нещата ти се случват все на Хелоуин?
— Съдбата и провидението обичат слабаците като мен.
— Ти каза дата, но… — Хенри докосна студеното стъкло. — Няма ли и име?
— Не.
— Дали ще дойде да го добави? Да се промъкне крадешком в тъмното, издавайки звуци, които само куче може да долови? Тя…
— Тихо, Хенри. — Вперих поглед покрай огледалата към чернотата на подземието, където се носеха сенки на фантоми.
— Синко — хвана ме за ръката той. — Да си обираме крушите оттук.
— Само още нещо. — Направих десетина крачки и спрях.
— Не ми казвай — вдигна ръка Хенри. — Подът е свършил.
Аз погледнах надолу в кръглата шахта. Мракът се простираше надълбоко и нямаше край.
— Звучи празно — отбеляза Хенри. — Трябва да е отточен канал за дъждовна вода.
— И да минава под театъра?
— Чуй това!
Точно в този момент под нас се разнесе звук като от огромен сифон, пръскайки свеж мирис на зелени хълмове и озон.
— Допреди няколко часа валя, а на водата й трябва известно време, за да стигне дотук. През по-голямата част от годината каналът е сух. А сега сигурно е дълбоко до коляно, оттук чак до океана.
Опипах вътрешната стена на шахтата и се натъкнах на метални стъпала.
— Да не си решил да слизаш долу? — попита Хенри.
— Тъмно е и студено. До морето е далеч, а ако не внимаваш може и да се удавиш.