— Сякаш отгоре ми е паднал десеттонен сейф.
— Глътнете още джинче, послушайте Талула.
— Ще ни помогнете ли да открием Констанс?
— Кой друг, ако не аз. Заемах й своя гардероб още преди милион години. Давах й останките от гримовете си, учех я да се парфюмира, да извива вежди, да показва ушенца, как да свива горна устна, да разширява усмивка, да крие или да пъчи гърди, да изглежда висока или ниска. Бях нейното огледало, пред което позираше, гледаше ме как рея поглед, примигвам с клепки, преструвам се на разкаяна, тревожна, отчаяна, радостна, как пея в златна клетка, гмуркам се в нощницата си и изплувам от нея. Бях нейната девическа школа, в която се учеше да язди с изправен гръб, да танцува като балерина. Когато си тръгна, беше нов човек. Но това беше десет хиляди водевила назад във времето. И всичко за да може да се конкурира с другите актриси за филмови роли, или може би да краде мъжете им. И така, младежо — рече Дж. У Брадфорд, дращейки нещо върху лист от бележник. — Ето ти още от имената на онези, които са обичали Констанс. Деветима продуценти, десет режисьора, четирийсет и пет актьора на свободна практика и един петел на крив плет.
— Никога ли не е спирала?
— Да сте виждали онези тюлени във вълните край плажа й да спират? Хлъзгава като масло, по-бърза от живак, мятаща се в кревата като мълния. Шампионка на лосанджелиския маратон още преди да има такъв. Можеше да участва в борда на поне три студия, но свърши като Вампира, Мадам Дефарж и Доли Мадисън. Ето!
— Благодаря — огледах аз списъка, който можеше да напълни два пъти Бастилията.
— А сега, ако ме извините, Мата Хари трябва да се преоблече.
Хоп! И кимоното се разпери като опашка на паун.
Хоп! Аз сграбчих Хенри под мишница и го повлякох надолу по стълбите.
— Ей! — извика някой, щом изскочихме на улицата. — Чакайте!
Обърнах се и погледнах нагоре. Джийн Харлоу-Дитрих-Колбер се бе привела над перилата на прозореца, усмихвайки се неистово в очакване Фон Щрохайм да я снима в едър план.
— Има и друг като мен, само че още по-луд. Куикли!
— Алберто Куикли! — извиках аз. — Той жив ли е?
— Вясва се в нощен клуб по веднъж на седмица, а после се възстановява из болниците. Като го закърпят, пак тръгва на прощалната си обиколка. Вече гони стотака, проклетият му дъртак. Лъже, че навремето той бил открил Констанс на Шосе 66. Божичко, трябва да е бил на 40 или 50 тогава. Както си пътувал из страната, качил на стоп един хлапак с подозрителни гърдички. Направил я звезда, докато собствената му слава гаснела. Сега разиграва театър в гостната си. Кани хората в петък вечер да гледат как убиват Цезар, как Антоний се нанизва на меча си, а Клеопатра я хапе змия. — Един лист хартия полетя надолу. — А, и още нещо!
— Какво?
— Кони, Хелън, Анет, Робърта. Констанс не си взе поредния урок за това как да сменя животите си! Миналата седмица. Трябваше да дойде, а не се появи.
— Нищо не разбирам — извиках.
— Учех я на различни неща — тъмни, светли, шумни, тихи, диви, кротки — зависи каква роля търсеше. Сега отново искаше да й преподавам. Как да стане нова личност. Може би самата себе си. Но аз не знаех как да й помогна. Господи, тези актьори, закачат ли се веднъж за ролите си, няма откачане. У К. Фийлдс се научи как да бъде У К. Фийлдс едва във водевила и повече никога не успя да свали оковите на образа. Та Констанс идва и ми казва: „Помогни ми да намеря новото си аз.“ А аз й отвръщам: „Констанс, не знам как да го сторя. Най-добре си потърси свещеник, той да ти нахлузи нова кожа.“
В главата ми дрънна голяма камбана. Свещеник!
— Е, толкова от мен за днес — рече Джийн Харлоу. — Чао, дано ви е било забавно. — И Брадфорд изчезна.
— Куикли — прошепнах. — Бързо да се обадим на Кръмли.
— Какъв е зорът? — попита Хенри.
— Как, та това е заекът, изскачащ от цилиндъра, призракът на бащата на Хамлет.
— А, ясно — кимна той.
Трийсет и пета глава
Оставихме Хенри при някакви приятни, тихи негови роднини на Сентръл Авеню, след което Кръмли ме стовари пред дома на Алберто Куикли, деветдесет и деветгодишен, първи „учител“ на Ратиган.