— О, положително — взрях се в ухиленото му лице. — И значи нямате нищо общо с онази бедна, изгубена душа на Маунт Лоу?
— Първият лапнишаран на Констанс? Защо, да не е хвърлил топа?
— Вестниците го убиха.
— А-ха, критиката може да ти причини това.
— Не, тонове стари броеве на „Трибюн“ се стовариха отгоре му.
— Е, по един или друг начин пресата все ти вижда сметката.
— И не сте тормозили Кралица Калифия?
— Тя е като Ноевия ковчег, побира от всичко по две. Високо-ниско, топло-студено. Камилски тор и конски фъшкии. Казваше на Констанс какво да прави и тя я слушаше. Защо, тя също ли е мъртва?
— Паднала е по стълбите.
— Е, не съм я спънал аз.
— А после и свещеникът…
— Кой брат й ли? Същата грешка. И той като Калифия й даваше път в живота, но й казваше да върви в ада. И тя отиваше. Той пък от какво се е споминал? Боже, взеха да мрат като мухи!
— Тя му е крещяла. Или поне си мисля, че е била тя.
— Знаете ли какво му е казала?
— Не.
— Аз знам.
— Наистина?
— Миналата нощ, както спях, чух гласове и реших, че сънувам. Но трябва да е била тя. Сигурно ми е викала същото, както и на бедния свещеник. Искате ли да го чуете?
— Целият съм в слух.
— Е, добре. Думите й бяха: „Как да се върна, къде е следващото място, как да се върна?“
— Да се върне къде? — Зад клепачите на Куикли се размърда проблясък на мисъл и той изсумтя: — Брат й казваше къде да ходи и тя го слушаше. Докато накрая не се е изгубила и не е отишла при него да й посочи пътя. Искала е да бъде намерена. Това ли е идеята?
— Да. Не. За бога, не знам.
— Явно и тя не знае. Затова е крещяла. Но моята къща е направена от тухли. Няма да падне.
— Затова пък други паднаха.
— На бившия й съпруг, на Калифия, на брат й?
— Дълга история.
— А на вас ви предстоят много километри път, преди да си легнете?
— Да.
— Не ставайте като онази луда стара квачка, дето снася такива яйца, на какъвто цвят постелка я насадят. Червено шалче — червени яйца. Синьо килимче — сини. Пурпурно бельо — пурпурни. Това съм аз. Виждате ли този кариран чаршаф?
Чаршафът беше чисто бял и аз му го казах.
— Май имате проблеми със зрението — огледа ме той. — Но затова пък говорите много. Хайде стига, че капнах. Лек път. — И той затвори очи.
— Господине — побутнах го аз.
— Сега съм зает — измърмориха устните му. — Как е името ми? Феджин, Отело, Лир, О’Кейси, Буут, Скрудж. О, да. — И той захърка.
Трийсет и шеста глава
Взех такси обратно до моето малко бунгало на брега. Имах нужда да помисля.
И изведнъж: Бам! По вратата се разнесе удар като от парен чук.
Скочих да отворя, преди да е станала на трески.
Ослепи ме светкавица, блеснала от кръглата леща, напъхана в едно свирепо око.
— Здравей, Едгар Уолъс, негоден проклет кучи син — извика нечий глас.
Отстъпих назад, поразен, че ме нарича с името на Едгар Уолъс, този евтин наемен драскач.
— Здравей, Фриц, копеле недно такова — извиках в отговор.
— Влизай вътре!
— Какво си се сврял тук? — Фриц Уонг нагази върху килима така, сякаш носеше подковани военни обувки. Чукна токове и задържа монокъла си във въздуха, за да ме фокусира по-добре.
— Остаряваш, като гледам — възкликна с облекчение.
— Ти пък си вече стар — не му останах длъжен аз.
— Ще се обиждаме, а?
— Каквото повикало, такова се обадило!
— Я не ми крещи такъв!
— Първо ти престани! Чу ли се как ме нарече?
— Мики Спилейн по-добре ли ти звучи?
— Вън!
— Джон Стайнбек?
— Стига вече, ще ми пукнеш тъпанчетата.
— А така чуваш ли ме? — прошепна той.
— Да, за съжаление.
От гърлото му се разнесе лаещ смях.