— Какво? — рече зад гърба ми моят партньор.
— Няма ги! Снимките са изчезнали. Някой ги е свалил.
Продължих да се озъртам поразен. Всички „призраци“ от тъмната стаичка действително се бяха изпарили.
— Мамка му — изругах. — О, боже, започвам да звуча като теб.
— Нищо, синко, нищо — каза доволен Фриц. — Я премести малко светлината!
— Тихо. — Аз пристъпих полека напред, държейки играещия лъч върху силуета, седнал между прожекторите.
Беше бащата на Констанс, разбира се, изправен и студен, положил ръка върху ключа на машината.
А тя работеше на пълни обороти, прекарвайки през ролките и обектива една и съща кратка лента, така че образите се повтаряха отново и отново на всеки десет секунди. Малката вратичка, която им позволяваше да се изстрелят надолу и да изпълнят екрана на киносалона, беше затворена, тъй че те оставаха пленени вътре, миниатюрни, но все пак, ако човек се наведеше и присвиеше очи можеше да различи…
Сали, Доли, Моли, Холи, Гейли, Нели, Роби, Сали, Доли, Моли — и така нататък, до безкрайност.
Огледах стария Ратиган, замръзнал на мястото си, но не можех да преценя дали гримасата му изразява триумф или поражение.
Стената зад него сега бе оголена от своите Сали, Доли и Моли, но който и да ги беше взел, не бе съобразил, че щом види своето „семейство“ отмъкнато, старецът ще слепи тази лента, за да съхрани миналото. Или…
Стомахът ми се сви.
Отново чух гласа на Бети Кели да крещи онова, което Констанс бе крещяла: „Прости ми, прости ми, прости ми.“ И другото, казано от Куикли: „Как да се върна, да се върна, да се върна?“ Да се върне къде? При своето истинско „аз“?
Някой друг ли ти е сторил това? — помислих си, приведен над мъртвеца. Или ти сам си си го причинил?
Белите му като мраморни топчета очи оставаха неподвижни.
Угасих прожектора.
Лицата продължиха да плуват пред ретината ми — танцуващата дъщеря, пеперудата, китайската прелъстителка, хлапето с напъпили гърди.
— Нещастната изгубена душа — промълвих.
— Познаваше ли го? — попита Фриц.
— Не.
— Значи не е нещастна изгубена душа.
— Фриц! Ти изобщо имаш ли сърце?
— Не, поисках да ми го махнат. Сега съм с байпас.
— И как живееш без него?
— Просто съм… — Той ми подаде монокъла си. Аз го нагласих върху окото си и погледнах през него. — Просто съм…
— Един проклет кучи син?
— Именно! Хайде да вървим — добави. — Това място е някаква морга.
— Винаги е било такова — казах аз.
После се обадих на Хенри и му заръчах да се мята веднага на някое такси и да идва в театъра на Грауман.
Трийсет и осма глава
Слепият Хенри ни чакаше в прохода, водещ към мястото за оркестъра и оттам към скритите в катакомбите гримьорни.
— Не ми казвайте — посрещна ни той.
— Какво, Хенри?
— Снимките от прожекционната горе са изчезнали. Капут, както би казал Фриц на майчиния си език.
— Да ти се връща — измърмори Фриц.
— Хенри, как отгатна?
— Не беше трудно. — Той фиксира незрящите си очи по посока на подземието. — Току-що бях при огледалата. Не ми трябваше светлина, а още по-малко пък бастунче. Просто стигнах на същото място, протегнах ръка и докоснах стъклото. Така се досетих, че и снимките горе трябва да са изчезнали. Опипах поне петнайсет метра огледала. Бяха напълно чисти. Цялото червило е изстъргано. Тъй че… — той кимна по посока на извисяващите се зад гърба ни балкони. — И там всичко е заминало, нали?
— Да — успях да произнеса потресено аз.
— Елате, ще ви покажа — покани с ръка Хенри.
— Чакай да включа фенерчето.
— Ех, момчето ми, кога най-сетне ще се научиш? — той се подсмихна и плавно запристъпва към ямата за оркестъра.
Аз го последвах. Фриц зяпаше странната ни процесия.
— Е? — попитах го. — Ти пък какво чакаш?
Той се размърда.
Трийсет и девета глава
— Ето — врътна нос Хенри към дългата редица от огледала. — Точно както ви казах.
Минах бавно покрай тях, опипвайки ги първо с лъча на фенера, а после и с ръка.
— Някой ще ми обясни ли какво става? — изръмжа Фриц.
— Имаше имена, а сега няма имена, точно както горе имаше снимки, а сега няма снимки.