— Голям си детектив, няма що. — Отидох предпазливо до входа и доста време се борих с вратата, докато накрая тя поддаде с протяжно скърцане и се отвори. За миг отскочих уплашено назад, после надникнах вътре.
— Кръмли — казах най-сетне.
— Да? — попита той отдалеч.
— Ела да видиш.
— Какво, труп ли?
— Не, нещо още по-добро — рекох благоговейно.
Десета глава
Пред нас се простираше лабиринт от вестници. Не, не лабиринт — същинска катакомба, с тесни проходи между връзки от стари броеве на „Ню Йорк Таймс“, „Чикаго Трибюн“, „Сиатъл Нюз“ и „Детройт Фрий Прес“. Издигащи се на един човешки бой височина отдясно и на почти толкова отляво, с пътечка по средата, по която можеше да се промъкнеш, озъртайки се боязливо за убийствени свлачища.
— Майко мила — отрони се от устните ми.
Кръмли само изсумтя невярващо зад гърба ми. Тук сигурно имаше десетки, ако не и стотици хиляди броеве от седмичници и ежедневници, грамади от хартия, които образуваха плътни стени, губещи се нейде из дълбините на помещението.
Видът им предизвика у мен усещане, каквото вероятно е изпитал лорд Карнарвън, отваряйки гробницата на Тутанкамон през 1922 година. Всички тези стари заглавия, тези купища от некролози, водещи до какво? До още и още купища, наредени зад тях. Кръмли и аз запристъпвахме плахо — мястото едва стигаше колкото да се промъкнат задниците и коремите ни.
— Представи си само ако стане някое земетресение — прошепнах тихо.
— Ставало е! — долетя глас някъде от недрата на печатния тунел, далечен стон на мумия. — Здравата ги разклати. Едва не ме направи на палачинка.
— Кой е там? — извиках. — Къде си се скрил, по дяволите?
— Местенцето си го бива, а? — проскърца доволно гласът на обитателя. — Сам си го направих! Извънредни сутрешни издания, последни вечерни, специални спортни, неделни илюстровани — има всичко, каквото се сетите! Четирийсет години! Истинска мемориална библиотека на новинарските заглавия. Вървете, не спирайте! На завоя вляво. Не бойте се, ще ме откриете!
— Хайде, движи се — изпъшка Кръмли. — Все някъде трябва да има място с повече въздух!
— Именно, именно! — потвърди гласът. — Вече сте близо. Само дръжте вляво и недейте да пушите! Тук е адски пожароопасно, прочетете заглавните страници: „Хитлер взема властта“, „Мусолини прави Етиопия на подпалки“, „Рузвелт е мъртъв“, „Чърчил спуска Желязната завеса“. Чудничко, а?
Заобиколихме и последния ъгъл от сплескана под тежестта си хартия и стигнахме до тясно свободно пространство.
В дъното му имаше армейска кушетка, а върху нея — нещо дълго и увито, подобно на говежда пастърма или на мумия, изпаднала от саркофага си. Носеше се силна миризма. Не мъртвешка, мина ми през ума, но положително не и жива.
Доближих бавно ложето, докато Кръмли ме следваше по петите. Сега ароматът ми стана по-понятен. Не на смърт, но на велика и необятна мръсотия.
Вързопът се размърда, парцали от древни одеяла се разместиха като тинеста ципа над кални плитчини, разкривайки бледо лице. Между съсухрените клепачи проблесна слаба искрица светлина.
— Извинете ме, задето не ставам — промълви сбръчканата уста, — но скъпият мосю от Армантиер не се е вдигал вече четирийсет години. — Той нададе кудкудякащ смях, който едва не го уби и се задави в кашлица.
— Добре съм, добре — изрече най-сетне и отпусна глава назад. — Къде се губите досега?
— Как къде…
— Очаквах ви! — каза мумията. — Коя година сме сега? 1932? 1946? 1950?
— Топло, продължавай.
— Да не би да е 1960?
— Улучи — каза Кръмли.
— Видяхте ли, не съм съвсем изкукал. — Черната дупка на устата му потрепери. — Носите ли ми нещо за хапване?
— За хапване?
— Не, сигурно не. Едно хлапе ми мъкне храна, вкарва я по малко, за да не събори тия планини от драсканици. Само леко да ги бутнеш и всичко ще се сгромоляса. Май не е с вас, а?
Ние се озърнахме и поклатихме глави.
— Е, как ви се струва моята бърлога?
— Истински храм на печатното слово — отвърна Кръмли.
— Дяволски вярно — ухили се Рамзес II. — Започнах през 1925 година и после просто не можех да спра. Грабех и складирах. Всичко тръгна от един ден, когато забравих да изхвърля сутрешните си вестници. Докато се усетя, се бяха насъбрали за цяла седмица — „Трибюн“, „Таймс“, „Дейли Нюз“. Това там от дясната ви страна е 1939 година. До нея е 1940, а една купчина по-нататък — 1941. Като в аптека!