Димитър Мантов
Хайдушка кръв
На вехтите войводи от Тревненския балкан
(…в старите книги е записано, че даскал Тодор от Трявна станал не само хайдутин, ами и хайдушки войвода.)
Менци тракат край кладенци.
Кучета лаят на хайдугщина.
Не е това песен, не се ловете за думите, братя колибари.
Вълчи езици, грапави като изхабени кремъци на диканя, дерат брадясалото лице на войводата. Болката от безкръвните рани се одцежда в гърдите, спира дъха и сковава мислите.
… Знам ви аз, гладни мърши. Искате в кръв да натопите мръсните си муцуни. Ама няма, няма да ви огрее вашето вълче слънце. Който кръв е проливал, знае да цени своята …
Одърът стене под ранения войвода.
Войвода… Никакъв войвода не е вече без дружина. Изтрепаха ги поганците на връх Гергьовден, когато се събраха под хайдушкия Венец да изровят сабите и кремъклийките, да се закълнат по стар обичай и да развеят зеления байрак.
Ах, съдбо, съдбо!
На пазара агнешките кожи са повече от овчите.
Някой прошепва в ухото на ранения:
— Добре хвърча, войводо, ала зле кацна!
Змийската риза съхне между камъните. Щом се сгърчи на кравай, баба Тушана ще я вземе и ще я сложи в чутурата. Нощем, на месечина ще я чука с ръждясало черясло, ще шепне тайни думи и ще се киска тихо с беззъба уста.
Неведнъж е чувала Виша тоя кикот. Разсъни се, видя, че вън е огряла месечина и като се ослуша, цялата започва да трепери. Не от страх — дъщеря е на поп Маня, от чието име само се сепваха колибарите. Убиха го тревненци от мъст и злоба, прогониха единствената му щерка в планината, ама няма да я уплашат! И никакъв кикот — на вампир дори — не ще я накара да побегне.
Где ли ще иде… На слука попадна тук, при знахарката. Беше тръгнала да се хвърли в някоя пропаст да изчезне и последната издънка от Попманювото коляно.
(… за поп Маня и за други тревненски забележителности поп Йовчо пише в летописа си за годината хиляда седемстотин четиридесет и девета: „В оное время-первенствовал в туй село поп Маню и бил человек несправедлив и завистник и понеже имал поп Стоян добри буйволи, които искал поп Маню да си земи, но поп Стоян не ги давал; того ради преумножил вражду свою поп Маню и искал да му стори някое зло…“)
Зли са тия тревненци — като побеснели кучета. Девет живота да има Виша, пак няма да стигнат да им отмъсти.
Ух, че е студена тази змийска кожа! Ами, студена! Напекло я е слънцето, на леш мирише. Студена е, студена! Да не смее човек и ръка към нея да протегне…
(… по-нататък поп Йовчо разказва все за същата година и все за същия поп Маня, който бил доверен човек на турците: „Като били събрали много народ на мегданя на сбора по обичаю, дето машия чардак до водата, но което място сига е сахатя, дето беше седнал субаша и прочии чорбаджии, дойде и поп Маню и седна и он при субаша да се разговаря. Тогда сподвигоша са вси людие крамоляху на него, а начаша метати камение. Воста же судия да го запази и запрещаваше на народа, а они же отвещаши да не и ти сас ним погибеш. Тогава поп Маню скочил от чердака в реката като да обегне и народа го посипа сас камани, и тамо побиша его, и се обагри водата от кръвта му, и тогива извлякоха го от водата и го затрупаха сас камани …“)
Баба Тушана — ниска, прегърбена, като невестулка изскокна от клекналата на една страна стара къща:
— Мар ти тука ли си йощ!
Гласът й — като ручило на каба гайда.
Ру-ру-ру-у-у.
— Тръгвам, де! — сопна и се Виша.
Взе в една ръка голямата зелена стомна, а в другата завитото с кърпа гърне и пое нагоре по пътечката. Имаше стройния стан на майка си — най-личната мома от колибите Кумани, която поп Маню направи попадия на осемнайсет години. А иначе приличаше на баща си — черноока и чернокоса, та чак тъмна на лице. Стъпваше леко и колкото повече се отдалечаваше от поляната със самотната къща, толкова по-ведро ставаше пред очите й. Беше съвсем сама сред голямата планина и чувството на волност я упойваше: можеше да отиде, където си иска, да върши, каквото иска!
Но защо все пак желаеше тайно да чуе нечий строг глас? Глас, който ще заповяда нещо против волята й и на който, въпреки това, тя ще се подчини … Ясен образ на мъж не я преследваше даже насън. Понякога само се мяркаха в съзнанието й някакви брадати и мустакати лица, но никой не се задържаше в паметта й. В гърдите й бушуваше някаква сляпа сила и напразно Виша си повтаряше, че това е омразата към ония, дето погубиха баща й. Тази сила можеше да я накара да обича и да мрази, да бъде отмъстителна и да проявява великодушие, но тя не съзнаваше това, умът й никога нямаше да го обясни.
Когато възлезе на скалистото било, тя спря да си почине.